Според запазените исторически свидетелства до падането под османска власт в края на ХІV век в българските земи са съществували стотици малки и големи монашески общества. В някои райони те оформяли цели групи от по десет-двадесет и повече манастири, като тези около Търновград, Бдин, в Странджа, край Месемврия, в Софийско, в Мелнишко, в Сливенско, покрай Охридското и Преспанското езеро, в Скопско и Битолско. В хода на военните действия, свързани със завоеванието на българските земи от османците, много от тези обители са опустошени, разграбени и разрушени. Такава е съдбата на повечето търновски, бдински, софийски, сливенски и др. обители. Оставени без обитатели и покровители, много от манастирите запустяват и с времето са разрушени. Оцелели само някои от средновековните центрове на религиозна и културно-просветна дейност – Рилския и Бачковския ванастир, някои по-малки монашески обители, закътани в планински и гористи места в Софийско и югозападна България. Именно в тях се запазили някои ценни средновековни ръкописи, скъпоценни икони и фрески, изобразяващи ликовете на български царе и бележити духовници.
В периода от ХV век насетне именно манастирите стават главни средища на макар и остарялото килийно образование, както и центрове на народополезна културна дейност. Те запазват и значението си на производствени и търговски центрове. По време на съборите в някои големи манастири като Рилския, Бачковския, Роженския, Слепченския, Трескавицкия, Лесновския и др. пристигат поклонници и търговци от всички краища на българските земи и осъществяват активен стокообмен – традиция, продължила чак до Освобождението.
В много от българските манастири през Възраждането се начеват тайни съзаклятия, укриват се революционни дейци, нерядко членовете на монашеските обители стават преки участници в националноосвободителните борби. Плаковският манастир “Св. Илия” край Търново е главен център на първото самостоятелно антиосманско съзаклятие – Българската завера от 1835 г. Именно в него след предателството, осуетило въстаническата инициатива, са заловени главните организатори на Заверата капитан Георги Мамарчев, Велчо Атанасов – Джамджията и отец Сергий – игумен на манастира; освен него духовници – участници в заверата – са игуменът на Капиновския манастир архимандрит Нефталим, отец Зотик – рилски монах и първи игумен на възстановения от него през 1825 г. Преображенски манастир, Димитър Софиялията – майстор-строител, започнал изграждането на главната църква на Преображенския ванастир през 1834 г. В трескавата подготовка на въстанието през пролетта на 1876 г. се включват и десетки български духовници и цели манастирски общности, като тази в Дряновския манастир, подготвила над 60 хиляди куршума и подслонила саможертвено четата на поп Харитон в деветдневната й епопея.
Българските възрожденски манастири в голямата си част са наследници на стари средновековни монашески средища. Само Лопушанският (Монтанско) и Араповският (Асеновградско), както и по-малките Габровски (Соколски), Буховски, Правешки манастири са създадени през епохата на Възраждането. Манастирите през ХVІІІ-ХІХ век, също както и светските училища, са неравномерно разпространени из цялата страна. Най-много от тях са съсредоточени в районите на старите културни и административни центрове, в близост до бързоразвиващите се търговско-занаятчийски възрожденски селища, непосредствено до големи пазари и пътища.
Така например концентрация на монашески обители има в Търновско, Софийско и в Югозападна България, където те са възстановени върху основите на средновековни манастири. Но в някои райони старите български манастири не се възстановяват: това се отнася за славната Парория в югоизточните български земи, за многобройните манастири в Сливенско и Котленско, няма възстановени и новосъздадени манастири в Добруджа. Причините за това са свързани с близостта на тези райони до големите административни и военни центрове на империята Цариград, Одрин, Сливен; повлияни са от значителните демографски промени в българските земи в резултат от руско-турските войни и кърджалийските размирици през ХVІІІ и началото на ХІХ век; не е без значение етнически нееднородния състав на населението и най-вече голямото присъствие на гърци в някои от тези райони.
Интересни заключения могат да се направят от сравнителния анализ на църковно-религиозната и културно-просветната дейност на манастирите и местните църкви през Възраждането. И за манастирите, както и за градските и селските църкви, 30-те години на ХІХ век са начало на активно строителство.
Но с нарастването на стопанската мощ на младата българска буржоазия, възстановените или новоиздигнатите селищни храмове започват да изместват манастирите в чисто религиозно-духовната им активност. Такъв апел отправя към сънародниците си още през 1802 г. епископ Софроний Врачански в един от т.нар. си Видински сборници – той ги приканва да отделят и да даряват средства не толкова за манастирите, колкото за “книжное мудрое учение на децата”, което, както е известно, се съсредоточава обикновено близо до (ако не в) енорийския църковен храм.
Независимо от нарасналото значение на селищните черкви, манастирите през Възраждането са значителни културни центрове със свой специфичен принос в националнообразуващите процеси. През периода ХVІІІ-ХІХ век те стават важни просветни центрове (най-вече на килийно образование през Ранното възраждане, когато са почти единствените образователни средища). През втората и третата четвърт на ХІХ век килийните училища в манастирите продължават да съществуват, но водеща роля в просветното дело на българите вече играят новите светски училища, създадени в градовете и селата. Безспорно обаче е значението на някои български манастири като центрове на духовна православна просвета. Възникналата още през 60-те години на ХІХ век идея за откриване на духовна семинария в Търново се реализира 4 години след учредяването на Българската екзархия. През май 1874 г. първият български търновски митрополит Иларион тържествено открива богословско училище в лясковския манастир “Св. св. Петър и Павел”; след две години второ подобно училище е открито в Самоков.
През Възраждането българските манастири развиват дейност и като книжовни средища. Те приютяват в богатите си книгохранилища любознателни българи от различни краища, нерядко самите монаси стават писатели, издатели, книжовници. Едни от първите български автори, издали книги на новобългарски език, създават творбите си в светите български обители – Кирил Пейчинович работи в Марковия манастир до с. Сушица, Скопско; в атонските манастири освен Паисий работи и Константин Петкович; известна е активната книжовна дейност на монасите от Рилския манастир, подготвил за националната пробуда такива видни просветители като Неофит Рилски. Според някои нови изследвания манастирските управи и отделни монаси са сред активните спомоществователи на различни български печатни издания (и то не само на религиозна литература). По брой на подпомаганите книги манастирите се нареждат по следния начин: Рилски (27 заглавия), Хилендарски (26), Зографски (11), Лясковски (10), Соколски (9), Троянски (8).
Всъщност това са и едни от най-големите български възрожденски манастири. Отново с манастирите е свързана появата и развитието на печатарското дело. Първата възрожденска българска печатница в Солун (1838) е оборудвана от монаха хаджи Теодосий, родом от Дойран, дългогодишен таксидиот на Синайския манастир в Македония.
През ХVІІІ-ХІХ век манастирите са поле за изява на различни художествено-творчески занаяти – самоуки и школувани архитекти, зографи, марангози, куюмджии и др. Манастирските храмове, чието строителство преживява небивал подем до Освобождението, са основно място за изява на талантливите български майстори, те са източник и на главното им препитание. От техните поръчки се изхранват цели семейства иконописци, строители, дърворезбари, златари. По този начин, с активната си просветна и културна дейност през Възраждането манастирите допринасят значително за формирането на национално съзнание, както и за изявата на най-същностите белези и черти на новобългарската идентичност.
Самият монашески колектив много често е олицетворение на формиращата се българска нация – нерядко в манастирите се събират духовници от най-различни краища на българското землище. Във възстановяването на Рилския манастир след пожара през 30-те години на ХІХ век участват майстори, дарители, работници от много български селища, включително и от твърде отдалечени райони. На големите църковни празници и на деня на манастирския патрон в обителите се събират богомолци от близо и далеч. По-големите манастири се проявяват и като поклоннически центрове. Поклонническото движение се засилва още през ХVІІІ век, като първоначално то е насочено предимно към българските манастири на Атон (Зографския и Хилендарския) – т. нар. малко хаджийство. От края на ХVІІІ и особено от началото на ХІХ век едновременно с традиционния интерес към светогорските свети обители, нараства и поклонничеството към Рилския манастир, който в следващите възрожденски десетилетия ще се превърне в истинска национална светиня. На повишен интерес започват да се радват и големите епархийски манастири – Гложенския, Тетевенския, софийските Драгалевски, Кремиковски и др. Кондиките им изобилстват от имена на поклонници от всички социални групи (търговци, занаятчии, предприемачи, влиятелни първенци) и от всички краища на българските земи. Този общ стремеж за поклонение пред традиционни за българите духовни ценности безспорно допринася за формирането и укрепването на националната общност през ХVІІІ-ХІХ век.
2. Архитектурни особености на българските възрожденски манастири.
По българските земи до наши дни са оцелели около 120 манастира, основани в различно време от покръстването през ІХ век насетне, но най-голяма част от тях са възстановени, реконструирани или създадени през Възраждането. Освен важната роля, която играят за опазване на българския език, вяра и култура, манастирите съхраняват традициите и създават поле за изява на нови тенденции в развитието на българската архитектура и строителство.
Докато средновековният манастир е място за уединение и целенасочена духовна дейност предимно на елита, то през ХVІІІ-ХІХ век обществените функции на монашеските духовни братства се умножават. Чрез килийните училища, художествените центрове, поклонничеството манастирите обвързват с новата си духовна мисия повече българи; това неминуемо се отразява и на тяхната архитектура и вътрешно устройство.
Започва обособяването на нови помещения – килии за училищни стаи, спални, гостни, значително по-големи кухни (предназначени не само за нуждите на монашеското братство), по-големи и с по-пищна украса църкви.
Догматичните изисквания и църковните канони съдържат редица задължителни условия, с които (особено през средните векове) се е съобразявала всяка християнска общност, пристъпваща към строеж на манастир. И ако в първите столетия на османското владичество православните монашески обители са строени далеч от оживени търговски пътища и центрове, то през ХVІІІ и ХІХ век в условията на всеобща обнова и формално деклариран стремеж за модернизация на османската държава, подобни ограничения не се налагат. И все пак, при избора на място за изграждане на манастир винаги се е предпочитал район и природна среда, предразполагаща към духовни занимания, уединение и размисъл. Манастирските комплекси обикновено са в органическа връзка с природата край тях, те по-скоро се вплитат в средата, отколкото да я променят с натрапчив външен вид или с форми, рязко открояващи се от пейзажа.
По общ външен изглед манастирите през Възраждането запазват крепостния си вид, характерен за Средновековието. Те се свързват с външния свят чрез една или две укрепени порти. Възрожденските манастири имат обширен двор (понякога няколко), който обикновено е затворен от високи и яки стени. Околодворните постройки обикновено са двуетажни, с “лица” обърнати навътре, но понякога са на три или повече етажа (Рилския, светогорските манастири). Вътрешният вид на типичния възрожденски манастир е отворен и приветлив – открити стълби водят към просторните чардаци, опасващи околодворното пространство. Украсата се постига не само чрез художествената резба по основните елементи на конструкцията (които са предимно от дърво), но и чрез пластичното й раздвижване – еркери, надвесени над вътрешния двор, широки стрехи.
Долният етаж на манастира има стопанско предназначение, а на горния етаж обикновено се разполагат жилищните помещения на монасите, гостните стаи, малки, но богато украсени и изписани параклиси. Манастирските чардаци имат многофункционално предназначение – чрез тях се осъществява връзката между отделните монашески килии и други жилищни помещения; пак там протичат основните битови дейности по приготвянето на храната; те са изключително подходящи за почивка, съзерцание и размисъл, удобни са и за приютяване на многобройните посетители на светите обители по време на църковни празници или поклонения. На външен вид манастирските чардаци внушават идеята за общността и единството на монашеското братство.
Средищно място в манастирския архитектурен комплекс заема съборната църква. В големите манастири като Рилския, Бачковския, Троянския, Роженския тя е с внушителни размери, със забележителна външна украса; при по-малките нерядко е еднокорабна, но винаги с конхи и притвор (нартекс).
По-рядко през Възраждането се срещат манастирски църкви с квадратен план.
Трапезарията на манастира (магерницата) се строи южно или западно от църквата и представлява самостоятелна постройка (обширна зала за хранене), която понякога е включена в основната околодворна постройка (Рилския манастир). През Възраждането постепенно изчезват характерните за Средновековието манастирски кули, но започва строителство на нови постройки със стопанско или култово предназначение, някои от които се строят извън оградата на обителта – мелници, фурни, дюкяни, селскостопански помещения; параклиси, гробищни църкви и костници.
“Посланици” на големите манастири из селищата на страната са метосите. Те се изграждат в градове, значителни търговски и културни центрове, или по оживени пътища. В тях също има помещения за стопански дейности, гостни стаи, параклиси и училищни килии. Най-много метоси в българските земи през Възраждането откриват и поддържат атонските манастири Зограф и Хилендар, както и Рилският манастир.
Рилски манастир
Рилският манастир е най-внушителният паметник на българската архитектура и изкуство през Възраждането, той е най-големият и забележителен български духовен център през цялата епоха на османското владичество, който постепенно се превръща в национална светиня.
Манастирът е основан през Х век от българския отшелник Иван Рилски (876-946 г.). На сегашното си място край река Друшлявица, приток на Рилска река, манастирът е издигнат по-късно от монаси–последователи на основателя-пустинник. Светата Рилска обител неведнъж е опожарявана и наново издигана. През 1335 г. протосеваст Хрельо построява в манастирския двор отбранителна пететажна кула (забележителен паметник на българската средновековна архитектура) с малка черква до нея. В средата на ХV век манастирът, макар и по-късно от другите големи православни центрове, преживява опустошения и разруха, но до края на същия век е възстановен от братята Йоасаф, Давид и Теофан от с. Граница, Кюстендилско. Те пренасят в него мощите на Иван Рилски (1469), съхранявани дотогава в старопрестолния Търновград.
Зачестилите разбойнически набези и опустошения към края на ХVІІІ век, както и увеличаващият се приток на богомолци и поклонници, налагат манастирът да се разшири и укрепи, за да се съхранят безценните му богатства – ценни ръкописи и стари книги, царски дарове и др. През 1795 г. е построена и зографисана гробищната черква “Въведение Богородично”, пак по това време е изписана и черквата “Успение Богородично” при метоха “Пчелино”. През 1811 г. големият майстор Тома Вишанов, основоположник на Банската живописна школа, изписва черквата “Покров Богородичен” при постницата “Св. Лука”.
В работата му помагат синът му Димитър Молеров и младият Неофит Рилски. Създадените от Молера фрески в тази черква са едни от най-високите постижения на художественото майсторство в цялата църковна живопис на Рилския манастирски комплекс. Сред многото евангелски сюжети впечатляващи са 18-те сцени, изобразяващи “Митарствата на душата”. Особено ценен е ктиторският портрет на игумена Теодосий – един от най-старите стенописни образи на светски лица от епохата на Възраждането.
Сходни статии:
- Българските манастири през Възраждането Част 3 Казанлъшки манастир “Въведение Богородично” Създаден е през ХІХ век, а по времето на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. в него се помещава болница. Днес е действащ, девически, храмов празник е...
- Българските манастири през Възраждането Част 2 Бачковски манастир От действащите днес български манастири Бачковският е третият по древност, слава и големина след Зографския и Рилския. Манастирът се намира на 28 км на юг от гр. Пловдив,...
- Старогръцката култура и античност през вековете Съществуват двата аспекта в изучаването на старогръцката култура. От една страна, старогръцката култура може да се разглежда като нещо в себе си, като неповторима историческа своеобразност. От друга страна, тя...
Поредният и най-важен етап от строителството на манастира продължава почти пет десетилетия и започва в средата на второто десетилетие на ХІХ век. Предпочетеният от монасите строител майстор Алекси от с. Рила изгражда трите основни крила на манастира: северното през 1816-1817 г., източното 1817 г. и западното 1819 г. Конструкцията на строежа следва планинския терен и е съобразена с природните дадености. Планът е във вид на неправилен четириъгълник. Масивен каменен градеж опасва широкия манастирски двор, във вътрешната част на който са построени множество дървени конструкции. Именно тях унищожава стихийния пожар на 13 януари 1833 г. Българи от всички краища се притичат на помощ, започва мащабна дарителска акция и още на следващата 1834 г. манастирът е възстановен. Дарителите за новите големи гостни стаи напомнят за благородното си дело с имената на новите помещения, заменили монашеските килии в северното крило – чирпанската стая, копривщенската стая и т.н.
През 1834 г. монашеската общност решава да се събори старата и малка Хрельова църквица и възлага на майстор Павел от с. Кримин да построи нова голяма черква в манастирския двор. Докато продължава храмовото строителство майстор Миленко от с. Радомир изгражда южното крило на манастира, за да се подслонят увеличаващия се брой монаси и поклонници. От това време са и новопостроените четири параклиса (по два в източното и в западното крило), позволяващи извършването на богослужение и в най-студените зимни дни. Допълнително са построени мелница, складове, голяма фурна, малък затвор за провинените, стая за болни, просторна магерница, винарница, зелница, сиренарница и пр. През 1837 г. строежът на главната църква “Успение Богородично” приключва.
Тя представлява трикорабна, триапсидна, петкуполна псевдобазилика. Стенописната й украса се създава през 40-те години от най-добрите тогавашни зографи – Иван Николов Иконописец и Коста Вальов от Самоков (олтара на главната черква), Димитър Молеров и синът му Симеон от Банско (тяхно дело е зографисването на двата параклиса на главната черква, посветени на св. Иван Рилски и на св. Никола), братята Димитър Зограф и Захари Зограф от Самоков (част от стенописите по стените и колоните в централното помещение), синът на Димитър Зограф – Станислав Доспевски. Редом с евангелските персонажи и етюди в стенописите на храма са изобразени 12 портрета на светски лица – ктитори, което е белег на обновяващото се българско изкуство на прехода към Новото време. Пищната украса на главната черква смайва зрителя и свидетелства за нарасналите икономически възможности на българските търговци и еснафи – главните ктитори на този общобългарски художествен проект.
Не по-малко известни са иконописците и зографите на другите манастирски храмове и параклиси – Никола Образописов, Тома Вишанов и др. През 1835 г. синът на Молера – Димитър Вишанов – изписва черквата при метоха Пчелино,. И тук ктиторските портрети на йеромонах Севастиян и на архиерей Серафим се оценяват от специалистите като “забележителни постижения на реалистично изобразяване на светски лица” през епохата на Възраждането. Дело на Д. Молеров са и стенописите в параклиса “Св. Архангел Михаил” в западното крило, където реалистично са изобразени дарителите Мария и Михаил от Тетевен. През 1863 г. Никола Образописов обновява стенописната украса на черквата “Св. апостоли Петър и Павел” при метоха “Орлица”. В притвора на храма той създава най-значителната стенописна композиция в своето художествено творчество – “Пренасяне мощите на Св. Иван Рилски”, обогатена с много реалистични елементи; специалистите оценяват фреската не като религиозна, а като битова, дори историческа картина, каквато дотогава не е срещана в българската църковна живопис.
Една от най-големите забележителности на Рилския манастир е централният дърворезбован иконостас в главната църква – уникално произведение на възрожденското изящно изкуство. Изработен е от орехово дърво с позлата за около пет години от четирима майстори-марангози, сред които са прочутите Атанас Теладур от Самоков и Петър Гарка от с. Гари заедно с учениците им. Иконостасът съдържа тридесет и шест сцени, образи на апостоли, на старозаветни персонажи, мъченици, заобиколени от богата орнаментика.
От 1961 година Рилският манастир е превърнат в Национален музей, а ЮНЕСКО обявява целия комплекс за паметник на културата със световно значение. Днес манастирът е действащ, мъжки. Намира се в Рила планина, на 120 км югозападно от София, на 4 км от град Рила. Музейната експозиция, разположена в приземните етажи, е една от най-богатите и ценни колекции на Балканите.