В обзор на международното кредитиране от 1820 г. насам швейцарският социолог Кристиан Зутер определя четири основни вълни на вземане на заеми от правителствата на страни, които сега бихме нарекли развиващи се. Те са се появявали грубо на всеки 50 години. Всяка от тях е завършвала с избухване на “неспособност да се обслужва дългът”.
Тези циклични движения на капитала навътре и навън от развиващите се страни не са напълно разбрани. Зутер предполага, че може би роля играе и дългосрочния ритъм на технологичната революция. Излизането на пазара на автомобила и по-късно на компютъра например създава голям инвестиционен бум в богатите страни, който предлага на заемодателите там много изгодни възможности. Между тези инвестиционни върхове обаче кредиторите търсят зад граница проекти с по-голяма възвръщаемост. Точно както скорошният бум и после банкрутиране на източноазиатските борси, облигациите на чужди правителства привличат или отблъскват интереса на западните инвеститори бързо и непредсказуемо. По време на фазата на бум ентусиазмът превръща плодородната земя в не обработваема.
Забележително е, че от цикъл в цикъл едни и същи страни често играят ролята на длъжник и кредитор. Междувременно за повечето от отпуснатите заеми отговарят малко на брой страни – Великобритания, Франция, Германия, Съединените щати, Япония.
Едно обобщение, което изглежда полезно, е, че колкото повече държавите са вътрешно разделени, толкова по-малко надеждни длъжници са. Почти всички латиноамерикански държави, както и Филипините, са наследили от колониалните си управители Испания и Португалия твърде неравномерно разпределение на собствеността върху земята, което се е утвърдило през вековете. В Боливия в средата на 80-те години всеки пети от най-заможните е печелел 115 пъти повече от всеки пети от най-бедните. Заемите от външна страна са много примамливи като начин да се помогне на една група, например като се финансират въгледобивните мини, за да се създаде работа и евтина енергия, без да се увеличават данъците на другата група – или поне това да се отложи, докато не настъпи денят за разплащане.
Независимо от всичко международното кредитиране донася изгода и на държавите кредитори и на кредитополучателите. Въпреки известно прахосничество и неизпълнение на задълженията, международното кредитиране от 1820 г. насам е имало печеливши инвеститори, разнообразни и настойчиви – повече, отколкото в своята страна. Международните облигации с висок лихвен процент, съответстващ на риска, са достатъчно платени, за да покрият всякакви загуби.
Когато инвестицията се влага в бананови плантации в Централна Америка или в златни мини в ЮАР, където работниците се експлоатират в робски условия, това не донася кой знае колко на повечето от хората на тази страна. Но в Европа и Северна Америка международните заеми ускоряват икономическото развитие, което извежда от бедността милиони хора. Съвсем не отдавна външните заеми помогнаха на Южна Корея бързо да се индустриализира.
Подемът на кредитирането, който довежда настоящата криза, започва в края на 60-те години и завършва рязко през август 1982 г., когато Мексико си призна, че не може да обслужва своите задължения към банките на САЩ. Непосредствените причини за кризата включват висок лихвен процент, породен от усилията на председателя на Федералния резерв на САЩ Пол Волкър да се справи с инфлацията в Щатите, последвалата глобална рецесия и в резултат спад на цените на износа на много държави, които имат заеми.
Новата криза счупва всички рекорди. Развиващите се страни и страните от Източния блок дължат 800 млрд. Долара (1,3 трилиона в долари от 1999 г.). Около 300 млрд. (430 млрд. в сегашна стойност) от тях стават проблемни дългове, по които страните са отложили или са отказали плащания.
Както и в предшестващите кризи, проблемите с външната задлъжнялост се концентрират в няколко региона. В края на 1982 г. Латинска Америка и Карибите държат 44 на сто от всички външни дългове на развиващите се страни и страните от Източния блок /и повече от половината от проблемните дългове/. Съотношението външен дълг – брутен национален продукт е високо и в субсахарска Африка – 33 на сто. Основните източноевропейски и азиатски държави, които не са така финансово обвързани с демократичните индустриални сили, са в малко по-добра ситуация с изключение на Филипините, Полша и Южна Корея.
Индикатор за непосредствената криза е съотношението на обслужването на дълга от страната /лихвата и изплащане на главницата/ към печалбите от износа – средствата, от които се изплаща външния дълг. В Латинска Америка и Карибите през 1982 г. това съотношение дълг – обслужване стига до 47 на сто в сравнение със средното 13 на сто на другите развиващи се страни. То достига до непоносимите 51 на сто в Мексико и 82 на сто в Бразилия.
Кризата може да бъде разгледана като две по-малки бедствия. Едното основно бедствие включва Южна Америка и източноевропейските правителства и търговските банки. То достига своя връх през 80-те години и после отслабва в началото на 90-те, когато двете страни се споразумяват за по-реалистични условия на плащане.
Другата криза принципно включва официалните кредитори и изключително бедните страни от Централна Америка и субсахарска Африка, които търговските банки изцяло избягват. Официалните заемодатели се делят на два вида. Двустранни кредитни агенции на отделните правителства, включително и агенции за помощи, както е планирал президентът Труман, и експортни кредитни агенции, които отпускат заеми на чужди правителства и компании, за да им помогнат да закупят храна, оръжие и други вносни стоки от страната кредитор. Освен това съществуват и многонационалните заемодатели, финансирани на многостранна основа, сред които изпъкват МВФ, Световната банка и банките за международно развитие – Междуамериканска, Африканска и Азиатска. На банките за международно развитие (но не и на МВФ) е позволено да използват подкрепата на своите правителства, за да вземат евтини заеми на международния капиталов пазар и да пренасочват заемите към развиващите се страни. От 1960 г. насам например Световната банка предлага на най-бедните страни заеми с 0,75-процентна лихва с 10-годишен гратисен период и изплащане за срок от 35-40 години.
Официално отпусканите заеми нарастват много бавно и доминират само в най-бедните държави. Тъй като през 90-те години те спират да растат и гратисните периоди изтичат, а лихвата става сложна, стойността на обслужването на старите заеми бързо настига и надминава приходите от новите заеми. Между 1992 и 1999 г. развиващите се страни и страните от бившия Източен блок похарчват 53 млрд. долара повече /в долари от 1999 г./, обслужвайки дълговете към официалните кредитори, отколкото получават от кредиторите по новите заеми.
Сходни статии:
- Източници на официалната криза с външните дългове Визията на президента Труман за развитие поразява с контраста между амбициозните й цели и ограничените средства за изпълнение. Концепцията му за развитие като обикновено инжектиране на технологии и финанси в...
- Групиране на държавите според икономически показатели. Значение и географска структура на индустриалната периферия и технологичния център По икономически показатели се формират три групи държави: Първа група-в нея влиза държави с БВП на глава от населението повече от 6000 $.При 18% от световното население те дават 83%...
- Цената на кризата Настоящите затруднения по обслужване на кредитите започват през 1982 г., когато Мексико, Бразилия и други развиващи се страни обявяват, че не могат да обслужват дълговете, натрупани в началото на 70-те...
- Развитие на заемите и отчетност Испанско-американският философ Джордж Сантана отлично е забелязал, че “Прогресът не се състои само в промяната, но зависи и от добрата памет на миналото. Тези, които не могат да запомнят миналото,...
- Световната банка класифицира 41 страни като тежко задлъжнели и бедни Световната банка класифицира 41 страни като тежко задлъжнели и бедни, в това число 33 в субсахарска Африка плюс Боливия, Гвиана, Хондурас, Лаос, Мианма /Бирма/, Никарагуа, Виетнам и Йемен. 29 от...
