С други думи, понятието „класицизъм” в този случай се употребява като общо понятие за изкуство, следващо класическия канон и противопоставящо се на „разгулните” повеи в изкуството (александрийския маниеризъм, барока, романтизма, сюрреализма и т.н.). Разбран в общия смисъл на понятието, Класицизмът е характерен за всяко общество, подчинено на имперски тип власт – като се започне от римската империя, европейския абсолютизъм, Наполеоновата империя, империите на XIX, Третия райх, сталинския тоталитаризъм и пр.
В по-общия случай понятието „Класицизъм” се употребява в литератури като немската, руската и др., та дори и френската от XVIII и XIX Век. Тук вече понятието „Класицизъм” означава нещо по-общо – изкуство, свързано с поетическите и реторическите канони на древната класика, строго и подражателно, противопоставящо се по този начин на понятия от рода на „маниеризъм”, „барок”, „романтизъм” и т.н. В историята на литературата обаче съществена роля изиграва френският Класицизъм от XVII век. Той е свързан, както вече казахме, с абсолютната монархия на Луи XIV, но за разлика от барока, който също е рожба на абсолютизма, се характеризира с две главни особености, контрастно разграничаващи го от бароковото изкуство – строгият рационализъм и култът към каноните на гръцката античност. „Класицизъм” има сходни, нo различни употреби, у нас с него най-често се обозначава литературното направление, господстващо във Франция през XVII вев и свързано с имената на Расин, Корней, Молиер, Лафонтен и др.
Тяхната литература се характеризира наистина с култ към древната античност и спазване на поетическите и реторическите правила, но носи и някои „особености, свързани с характера на френския абсолютизъм и рационалистическата философия на Декарт. Както казахме, този нравствен канон трябва да бъде прост и ясен за всеки. Необходимо е той да бъде „разумен”, а това означава, че всяко нещо по веригата от причини и следствия трябва да може да се сведе до изискванията, проявени от абсолютния характер на властта. Всяка нравствена добродетел е добродетел, доколкото верността, лоялността, спестов-ността и т.н. утвърждават държавната власт, а всеки нравствен недъг – глупост, скъперничество, измамничество, желание да се прескочи в друго обществено съсловие – са вредни.
Те по един или друг начин пречат на краля да упражнява абсолютната си власт или разстройват ясната и прегледна структура на обществото, върху която тази власт се крепи.В тесния смисъл на понятието Класицизмът е едно от най-ярките проявления на рационалистичното изкуство, повлияно от поетическия култ към античността, реализирано през XVII век във Франция при управлението на Луи XIV („Краля слънце”) и породило литературна школа около нормативната поетика на Никола Боало – законодателят на френския Класицизъм. Така че когато използваме това понятие, трябва точно да определим за кой вид класицизъм става дума и аво го употребяваме в широкия смисъл – да уточним историческия период, в който се осъществява поредната класицистична тенденция.
По този механизъм възниква и класицистичната теория за трите стила. „Високият стил” е характерен за одата, трагедията и жанровете, чиито герои са царе, а действието се развива в двореца, „средният стил” обхваща повечето от жанровете на лириката и отчасти комедията, доколкото тя се подчинява на класицистичните норми, и героите, и действието й са свързани с по-високите слоеве на градския живот, а „ниският стил” е за всички явления на народната култура от градските низини и селото, чиято ценностна система не се вписва в гражданско-държавния канон. Пражи Впечатление обаче, че ако някое произведение има характеристиките на „ниските” жанрове, например близост до фолклора (приказката, баснята и пр.), но възприема основните нравствени принципи на Класицизма, жанрът вече не се определя като „нисък”, а като „лек”.
Така може да се обясни и сравнително силното развитие на жанрове като баснята и приказката по времето на Класицизма (Лафонтен, Шарл Перо), които обаче доста ясно разкриват нравоучителния си характер. Преминаването на похвати от жанр в жанр е недопустимо. Влиянието на Класицизма в развитието на европейските литератури е доста значително. Преди всичко той не ограничава развитието си само през XVII век, а продължава да се използва, макар и вече не като единствен и господстващ канон, и през XVIII и XIX век. Освен това обаче и при писателите некласицисти той създава някои принципи на творчеството, които са високо ценени – принципност на творческото мислене, пронизаност на цялата образна система на произведението от една идея, съответствие на идейното внушение и художествените похвати, използвани за осъществяването му, и т.н.НИ НА КЛАСИЦИЗМА.
Tези две особености имат своето обяснение в типа общество, създадено във Франция през XVII век
При Класицизма въвеждането на спомагателни сюжетни линии, психологически отклонения или емоционално насочени описания, паралелно развиващи се действия и други похвати на романа да речем са абсолютно изключени. По тази причина по времето на Класицизма романът е изхвърлен при „ниските” жанрове. Тази строгост на художествената композиция се пренася и върху изискването за абсолютна жанрова чистота. Всеки жанр се подчинява на строго определени правила за изграждане – тип сюжет, главни герои, място на действието, „стил”, тип стихосложение, предпочитани изразни средства и т.н. На трето място Класицизмът поставя началото на един процес, характерен по-късно за цялото европейско литературно развитие – организирането на едно литературно направление около определена програма или манифест, съдържащи основните принципи на творчество и целите, които направлението си поставя като обществен фактор.
Така по-късно се появяват манифестите на романтизма (именно в борба с Класицизма), както и на многобройните модернистични направления. Говоренето за литературата става един от важните аспекти на литературния живот, а в крайна сметка и на самото литературно въздействие. Този характер на ценностната система създава и принципите, върху които се сродят художествените конфликти и композицията. Класицистите възприемат аристотелевското учение за единство на място и действие – един ден, в един град, дори в един дом. Това единство не е самоцелно, то служи за концентриране на конфликта върху основните противоречия – например верността към собствения род или към краля. Всички аспекти на действието трябва да способстват за ясното открояване и рационалистичното решение на този конфликт и нищо друго не бива да отвлича вниманието на зрителя. Затова и художествената конструкция също трябва да бъде ясна, стройна и прегледна, нищо в нея не може да има характер на украшение или отклонение..
Вече споменахме, че новият тип държава, макар и феодална, по своята структура далече задминава средновековната феодална ограниченост и натуралност и се характеризира с имперската идея да се разшири във възможно най-широки граници. Стремежи, водещи често пъти и до колониална политика. Още от историята на Рим е известно, че подобна усложнена структура не може да не доведе и до твърде големи противоречия в системата от норми и ценности, господстващи в различните обществени, етнически и религиозни общности, влизащи в състава на една империя. Това налага изработването на единен нравствен кодекс, който по характера си да бъде прост и ясен, подчинен на основните нужди на властта. Така и без това характерният за античността гражданско-държавен характер на културата в епохите на империи заема изключително привилегировано място.
Всичко, което излиза извън рамките на този официален тип ценностна система, се отхвърля като „апокрифно”, „плебейско” и „ниско”. По подобие на Средновековието имперският тип ценностна система има строго вертикален характер, където „високо” са поставени ценностите на властта и онези художествени и културни факти, които ги утвърждават, „средни” са явленията на гражданския живот, но лоялни към официалната ценностна система, и „ниски” са всички неща, излизащи извън обхвата на тази ценностна система.Целта на всяко класицистично произведение е да доведе до такава развръзка, при която добродетелта ще бъде наградена, а порокът – наказан. Затова и развръзката на конфликта винаги трябва да е такава, че този принцип да се спази. Ако ли пък логиката на действието не позволява това да стане естествено, тогава се използва древният похват „бога от машината” (театрално приспособление, което показва как боговете слизат от небето). Само че вместо от древногръцките богове в епохата на Класицизма тази роля се изпълнява обикновено от краля, който знае и може всичко, включително и това да отърве верните си поданици от натрапничеството на разни измамници като Тартюф („Тартюф” на Молиер).
Класицизмът обаче оказва и някои негативни влияния върху възприемането и мисленето за литературата. Преди всичко с основния си принцип за структурна чистота и подчиненост на литературното творчество на определени правила и норми. Това често пъти води до негативно отношение към дадени художествени принципи като жанровете, употребата на художествения похват и т.н., защото в масовото литературно съзнание те се свързват със „сковаващи и ограничаващи свободната фантазия” норми и канони. Именно с война срещу тези норми започва и голямата битка на романтизма за неговото утвърждаване. Преди това обаче европейската литература преживява още една велика епоха, оставила изключително сериозно наследство в духовния живот на човечеството – века на Просвещението.
Няма сходни статии.
