Информационен Интернет сайт Moderno.info

Ме­ни­д­ж­мън­та мо­же да се раз­г­леж­да ка­то спе­ци­а­ли­зи­ра­но при­лож­но об­щу­ва­не. Ко­му­ни­ка­ци­я­та, ко­я­то се явя­ва ед­на от глав­ни­те със­тав­ки на об­щу­ва­не­то не оп­ре­де­ля ця­ла­та дей­ност на ме­ни­д­жъ­ра, но е ед­на от во­де­щи­те в дей­ност­та му. При­те­жа­ва­не­то на доб­ра ­му­ни­ка­тив­ност са­ма по се­бе си не оз­на­ча­ва, че ме­ни­д­жъ­ра ще има ус­пех в биз­не­са си.
Об­щу­ва­не­то са­мо по се­бе си е ос­но­вен пси­хо­ло­ги­чен проб­лем за про­фе­си­и­те ко­и­то об­с­луж­ват хо­ра. То е втъ­ка­но във вся­ка дей­ност на чо­ве­ка. Об­щу­ва­не­то са­мо по се­бе си е вза­и­мо­дейс­т­вие меж­ду хо­ра­та на­со­че­но към обе­ди­ня­ва­не и съг­ла­су­ва­не на тех­ни­те уси­лия за пос­ти­га­не на же­лан ре­зул­тат. То е про­цес на об­мя­на на по­лез­на ин­фор­ма­ция меж­ду са­ми­те хо­ра. Об­щу­ва­не­то съ­що та­ка е про­цес на съп­ре­жи­вя­ва­не и вза­им­но раз­би­ра­не, чрез ко­е­то хо­ра­та от­к­ри­ват и ут­вър­ж­да­ват сво­я­та същ­ност.
Об­щу­ва­не­то и дей­нос­ти­те са тяс­но свър­за­ни. Чрез об­щу­ва­не­то дейност­та се ус­во­я­ва, раз­ви­ва и обоб­ща­ва. Изу­ча­ва­не­то на об­щу­ва­не­то ка­то дей­ност поз­во­ля­ва по-ус­пеш­но да се раз­к­ри­ят дей­нос­ти фор­ми­ра­щи въз­мож­нос­ти на об­щу­ва­не.
Из­с­лед­ва­не из­вър­ше­но от рус­кия пси­хо­лог А. Л. Жу­рав­льов до­каз­ва, че как­то пре­ка­ле­на­та не­об­щи­тел­ност, та­ка и свръх об­щи­тел­ност­та ог­ра­ни­ча­ват въз­мож­нос­ти­те на ръ­ко­во­ди­те­ля за ана­лиз и оцен­ка на си­ту­а­ци­и­те ичле­но­ве­те на еки­па му. Жу­рав­льов по­соч­ва, че об­щи­тел­ност­та ка­то ка­чес­т­во на оп­ре­де­ле­на­та лич­ност се ха­рак­те­ри­зи­ра с ле­ко­та­та с ко­я­то чо­век об­щу­ва с дру­ги­те хо­ра, как­то и зат­во­ре­ност и изо­ли­ра­ност. Той раз­г­ра­ни­ча­ва и ка­чес­т­ва­та об­щи­тел­ност и кон­так­т­ност. Са­ма­та об­щи­тел­ност се ха­рак­те­ри­зи­ра с оп­ре­де­ле­на дъл­бо­чи­на на кон­так­ти­те, ко­я­то се из­ра­зя­ва в то­ва как­во са на­у­чи­ли пар­т­ньо­ри­те един от друг, до­кол­ко те са си пов­ли­я­ли.
Във фе­но­ме­на об­щу­ва­не пси­хо­ло­зи­те раз­г­ра­ни­ча­ват ня­кол­ко на­чи­на на съ­щес­т­ву­ва­не /мо­ду­си/. То­ва са : ко­му­ни­ка­ция, ин­те­рак­ция и со­ци­ал­на пер­цеп­ция.
Об­щу­ва­не­то ка­то ко­му­ни­ка­ция без съм­не­ние е най-чес­то сре­ща­ния мо­дус. Са­ма по се­бе си ко­му­ни­ка­ци­я­та е об­мя­на на вся­ка­къв вид ин­фор­ма­ция / по­лез­на и без­по­лез­на/ – мис­ли и чув­с­т­ва, идеи и нас­тав­ле­ния, наг­ла­си и мо­ти­ви.
В об­щу­ва­не­то ин­фор­ма­ци­я­та се съз­да­ва и ка­то про­дукт на ди­а­ло­га меж­ду два­ма съ­миш­ле­ни­ци или опо­нен­ти.
Ин­те­рак­ци­я­та е об­мя­на на дейс­т­вия, тях­но­то обе­ди­ня­ва­не, съг­ла­су­ва­не, до­пъл­ва­не, уточ­ня­ва­не и т.н., при ко­е­то дей­ност­та на хо­ра­та ста­ва об­ща. Об­щу­ва­не­то ка­то ин­те­рак­ция се явя­ва в за­мис­ля­не на об­щи обек­ти, пла­ни­ра­не, ре­гу­ли­ра­не, ко­ри­ги­ра­не и т.н. При пар­т­ньо­ри с доб­ра ин­те­рак­ция, как­то се каз­ва се раз­би­рат с един пог­лед.
Со­ци­ал­на­та пер­цеп­ция пред­с­тав­ля­ва меж­ду лич­нос­т­но­то въз­п­ри­е­ма­не. Тя по­каз­ва как чо­век въз­п­ри­е­ма чо­ве­ка.
Към вся­ка се­ри­оз­на пос­тъп­ка чо­век прис­тъп­ва с ня­как­ва пред­ва­ри­тел­на наг­ла­са – цел.
За­поч­вай­ки все­ки ко­му­ни­ка­ти­вен акт ние се ръ­ко­во­дим от две ре­гу­ла­тив­ни стра­те­гии, от два смис­ло­ви цен­тъ­ра за уп­рав­ле­ние на по­ве­де­ни­е­то:

• от не ко­му­ни­ка­тив­ния си за­ми­съл – как­во ис­ка­ме да пос­тиг­нем с ко­му­ни­ка­ци­я­та
• от съ­път­с­т­ва­ща­та, по­мощ­на стра­те­гия ре­гу­ли­ра­ща са­мия про­цес.

Са­ма­та тя включ­ва в се­бе си опоз­на­ва­не на пар­т­ньо­ра, на не­го­ви­те осо­бе­нос­ти, ре­гу­ли­ра­не на соб­с­т­ве­но­то ко­му­ни­ка­тив­но по­ве­де­ние и дру­ги.

Из­вес­т­ния спор­тен ме­ни­д­жър М. Мак­кар­мак, пре­по­ръч­ва да изу­ча­ва­ме пси­хо­ло­ги­чес­ки­те осо­бе­нос­ти на сво­и­те бъ­де­щи и нас­то­я­щи де­ло­ви пар­т­ньо­ри на чужд /не­ут­ра­лен/ те­рен.
Въз­п­ри­я­ти­е­то на чо­век от чо­ве­ка ви­на­ги е ос­мис­ле­но. Вся­ко чо­веш­ко въз­п­ри­я­тие е акт на ка­те­го­ри­за­ция. То­ва от своя стра­на още по­ве­че ва­жи за въз­п­ри­е­ма­не­то на чо­ве­ка.
Го­ля­мо зна­че­ние за въз­ник­ва­не на наг­ла­са­та за въз­п­ри­е­ма­не на чо­ве­ка има со­ци­ал­но про­фе­си­о­нал­на­та ро­ля, в ко­я­то да­де­на лич­ност се из­п­ра­вя пред те­зи, ко­и­то я въз­п­ри­е­мат и пре­це­ня­ват. Со­ци­ал­на­та пси­хо­ло­гия е из­к­лю­чи­тел­но бо­га­та и раз­но­об­раз­на и има мно­го из­с­лед­ва­ния пот­вър­ж­да­ва­щи та­зи за­ко­но­мер­ност.
Аме­ри­кан­с­ки­те пси­хо­ло­зи Р. Ба­рон и Д. Бърн са ус­та­но­ви­ли, че ко­га­то един чо­век е пред­с­та­вен ка­то ек­с­перт, не­го­ви­те пос­ла­ния се въз­п­ри­е­мат ка­то по-дос­то­вер­ни, а ар­гу­мен­ти­те му имат по-го­ля­ма те­жест.

В ня­кои от слу­ча­и­те ха­рак­те­ри­зи­ра­щи очак­ва­ни­я­та на хо­ра­та се про­я­вя­ва т. нар. “ефект на Пиг­ма­ли­он” /са­моиз­пъл­ня­ва­що се про­ро­чес­т­во/. При не­го очак­ва­ни­я­та на хо­ра­та, на­соч­ват тях­но­то по­ве­де­ние, та­ка че то да доп­ри­не­се тях­но­то очак­ва­не да се ре­а­ли­зи­ра. От дру­га стра­на оба­че наг­ла­си­те, очак­ва­ни­я­та и мне­ни­я­та на хо­ра­та фил­т­ри­рат и из­би­ра­тел­но под­би­рат жи­тейс­ка­та ин­фор­ма­ция, та­ка че тя за­поч­ва да пот­вър­ж­да­ва очак­ва­ни­я­та им и про­ро­чес­т­ва­та.
Пред­ва­ри­тел­на­та ин­фор­ма­ция ко­я­то съ­би­ра­ме за бъ­де­щия си пар­т­ньор, про­я­вя­ва тен­ден­ция да се обоб­ща­ва, да съз­да­ва обоб­ще­на наг­ла­са, ко­е­то влияе вър­ху всич­ки ос­та­на­ли не­го­ви кон­ку­рен­т­ни ка­чес­т­ва и чер­ти. То­ва се оз­на­ча­ва ка­то “ефект на оре­о­ла”. То­зи ефект се съз­да­ва от ед­на цен­т­рал­на чер­та ко­я­то оп­ре­де­ля всич­ки не­го­ви ка­чес­т­ва. Чес­то пъ­ти та­зи чер­та се оказ­ват фи­зи­чес­ки­те ка­чес­т­ва, фи­зи­чес­ка­та прив­ле­ка­тел­ност на да­ден чо­век.
Пред­ва­ри­тел­ни­те наг­ла­си мо­гат да изиг­ра­ят и твър­де неб­ла­гоп­ри­ят­на ро­ля. Те мо­гат да съз­да­дат пре­ду­беж­де­ния и сте­ре­о­ти­пи и в край­на смет­ка да нап­ра­вят на­ше­то по­ве­де­ние не­а­дек­ват­но. В край­на смет­ка ние тряб­ва да се на­у­чим да пре­це­ня­ва­ме да­де­ния чо­век кон­к­рет­но, а не гло­бал­но на ос­но­ва­та на ня­коя до­ми­ни­ра­ща чер­та.
Ко­га­то пред­ва­ри­тел­на­та наг­ла­са при об­щу­ва­не­то лип­с­ва, в та­къв слу­чай вли­я­ние оказ­ва прос­ло­ву­то­то “пър­во вли­я­ние”. Ко­га­то лип­с­ва ин­фор­ма­ция, то се оказ­ва не­о­чак­ва­но вли­я­те­лен фак­тор. Ко­га­то ви­дим чо­век за пър­ви път то­ва миг­но­ве­но се об­ра­бот­ва по по­со­ка и ця­лос­тя­ва­не на всич­ки раз­но­об­раз­ни от­дел­ни със­тав­ки. В ре­зул­тат на то­ва се по­лу­ча­ва зна­ме­ни­то­то гло­бал­но пър­во впе­чат­ле­ние. То­ва пред­с­тав­ля­ва осо­бен вид ком­пак­тен, ця­лос­тен об­раз на дру­гия, в кой­то емо­ци­о­нал­ни­те ком­по­нен­ти са не­де­ли­ми от мис­лов­ни­те. Мно­го чес­то при лип­са на на­деж­д­на ин­фор­ма­ция, пър­во­то вли­я­ние за дру­гия се до­пъл­ва с ка­чес­т­ва ко­и­то му се при­пис­ват. Рис­кът тук да се сбър­ка съ­от­вет­но е дос­та го­лям.
От ця­лос­т­ния вън­шен вид на чо­ве­ка важ­на ро­ля за ця­лос­т­но­то впе­чат­ле­ние от пръв пог­лед има фи­зи­чес­ка­та му прив­ле­ка­тел­ност. У ня­кои хо­ра та­къв вид на­чин на оцен­ка мо­же да поч­не да дейс­т­ва ка­то сте­ре­о­тип. Сам по се­бе си сте­ре­о­ти­път пред­с­тав­ля­ва свръх ге­не­ра­ли­зи­ра­но по­ня­тие, ге­не­ри­ра­но на ба­за­та на не­пъл­на и двус­мис­ле­на ин­фор­ма­ция. Сте­ре­о­ти­път е твър­де ве­ро­ят­но да дейс­т­ва по ме­ха­низ­ма на “ефек­та на оре­о­ла”. Най-чес­то сте­ре­о­ти­пи­те би­ват на­ци­о­нал­ни или ра­со­ви, но в сте­ре­о­ти­пи съ­що мо­же да бъ­де въз­диг­нат все­ки кон­к­ре­тен, час­тен, вън­шен приз­нак.

Към вън­ш­ния вид кой­то съз­да­ва впе­чат­ле­ни­е­то от пръв пог­лед се от­на­ся и об­лек­ло­то на чо­ве­ка. Об­лек­ло­то мо­же да по­мог­не за зат­вър­ж­да­ва­не на впе­чат­ле­ни­е­то за да­ден чо­век ако:

• съ­от­вет­с­т­ва на ха­рак­те­ра на съ­би­ти­е­то или сре­ща­та;
• съ­от­вет­с­т­ва на по­ло­же­ни­е­то на чо­ве­ка;
• не е ма­ни­ер­но и кре­щя­що;
• не е пре­ка­ле­но неб­реж­но, сли­за­що под ни­во­то на сре­ща­та;

За да бъ­де пър­ва­та /во­де­ща­та/ ин­фор­ма­ция за чо­век смис­ло­во съ­от­вет­с­т­ва­ща, тя тряб­ва да бъ­де вът­реш­но неп­ро­ти­во­ре­чи­ва.
Не са­мо в мис­ли­те си и оцен­ки­те си, но и в ця­лос­т­но­то си по­ве­де­ние чо­ве­кът тряб­ва да се стре­ми да из­бяг­ва ког­ни­тив­ния ди­со­нанс.
Де­ло­во­то об­щу­ва­не е про­цес, при кой­то стра­ни­те тряб­ва да стиг­нат до съг­ла­сие, до сдел­ка, до об­щи на­ме­ре­ния и пла­но­ве или по­не да из­бег­нат враж­деб­ност­та. Тук е мяс­то­то да се спо­ме­нат съ­ве­ти­те на Дейл Кар­не­ги пре­раз­ка­за­ни:
F не кри­ти­ку­вай­те, не съ­де­те и не не­до­вол­с­т­вай­те;
F един­с­т­ве­ни­ят на­чин да на­ка­ра­ме ня­кой да нап­ра­ви не­що е ка­то го на­ка­ра­ме да по­ис­ка да го нап­ра­ви;
Има ед­на ми­съл на З. Фройд ко­я­то мно­го ми ха­рес­ва, “че всич­ко, ко­е­то чо­век пра­ви, се дъл­жи на две под­бу­ди – сек­су­ал­но­то вле­че­ние и же­ла­ни­е­то за ве­ли­чие.”
Раз­лич­ни­те хо­ра оба­че по раз­ли­чен на­чин се стре­мят към по­ло­жи­тел­на оцен­ка, ко­я­то да им поз­во­ли да се чув­с­т­ват важ­ни.

• ус­мив­ка­та е тол­ко­ва важ­но не­що и тол­ко­ва прос­тич­ко, че тя от­к­люч­ва и ус­мив­ка­та на дру­ги­те;
• про­я­вя­вай­те ис­к­рен ин­те­рес към дру­ги­те;
• бъ­де­те до­бър слу­ша­тел. На­сър­ча­вай­те дру­ги­те да го­во­рят за се­бе си, а ко­га­то го­во­ри­те Вие, го­во­ре­те то­ва ко­е­то ин­те­ре­су­ва и въл­ну­ва съ­бе­сед­ни­ка ви;
• ня­ма на­чин да спе­че­ли­те ни­ка­къв спор. От­на­сяй­те се към чуж­ди­те греш­ки вни­ма­тел­но и так­тич­но, а соб­с­т­ве­ни­те греш­ки приз­на­вай­те вед­на­га и доб­ро­вол­но;
• раз­г­леж­дай­те не­ща­та от глед­на точ­ка на съ­бе­сед­ни­ка си;
• нап­ра­ве­те та­ка, че дру­гия вед­на­га да поч­не да от­го­ва­ря с “да”;
• за­да­вай­те въп­ро­си вмес­то да из­да­ва­те за­по­ве­ди;

Как­то оба­че да се под­реж­дат при­о­ри­те­ти­те или об­щу­ва­не­то, във всич­ки слу­чай от ре­ша­ва­що зна­че­ние за край­ния ус­пех на да­ден раз­го­вор е уме­ни­е­то да слу­ша­ме съ­бе­сед­ни­ка си.
Пъл­но­цен­но­то слу­ша­не изис­к­ва ня­кои спе­ци­фич­ни ин­те­лек­ту­ал­ни про­це­ду­ри, ко­и­то изис­к­ват спе­ци­ал­но и це­ле­на­со­че­но ов­ла­дя­ва­не.
В оп­ре­де­ле­ни фа­зи от об­щу­ва­не­то мно­го по­лез­но мо­же да бъ­де и не реф­лек­сив­но­то слу­ша­не. То се със­тои в уме­ни­е­то вни­ма­тел­но и за­ин­те­ре­со­ва­но да мъл­чим, без да се на­мес­ва­ме в реч­та на го­во­ре­щия съ­бе­сед­ник, със съ­щес­т­ве­ни за­бе­леж­ки. При­йо­ми­те ко­и­то се при­ла­гат при не реф­лек­сив­но­то слу­ша­не са раз­лич­ни, но всич­ки те ре­а­ли­зи­рат не ос­нов­ния му прин­цип: не­на­ме­са в съ­дър­жа­ни­е­то на реч­та на го­во­ре­щия и ми­ни­мал­на ак­тив­ност по­ощ­ря­ва­ща реч­та му.
Реф­лек­сив­но­то слу­ша­не има по осо­бе­ни фун­к­ции и изис­к­ва спе­ци­ал­ни уме­ния. То оси­гу­ря­ва обек­тив­на­та об­рат­на връз­ка с го­во­ре­щия, ко­я­то от своя стра­на кон­т­ро­ли­ра точ­ност­та на въз­п­ри­е­ма­на­та реч.
Про­ти­во­по­лож­ност на па­сив­но­то не реф­лек­сив­но слу­ша­не е ак­тив­но­то реф­лек­сив­но. В не­го слу­ша­те­ля се на­мес­ва в реч­та на го­во­ре­щия, но не за да му поп­ре­чи, а за да го улес­ни.
Реф­лек­сив­ни­те при­йо­ми /от­го­во­ри/ пред­ло­же­ни от И. Ату­о­тър са:
1. Изяс­ня­ва­не. То пред­с­тав­ля­ва об­ръ­ща­не към го­во­ре­щия за изяс­ня­ва­не на сми­съ­ла на ка­за­но­то. Ак­тив­ни­ят ин­те­рес и скри­та­та за­бе­леж­ка, ко­и­то се съ­дър­жат в ре­ак­ци­я­та на слу­ша­те­ля, да­ват уве­ре­ност на го­во­ре­щия, че е слу­шан с вни­ма­ние.
2. Пе­риф­ра­зи­ра­не­то.То­ва оз­на­ча­ва да се фор­му­ли­ра съ­ща­та ми­съл, но по друг на­чин. Слу­ша­те­ля от­п­ра­вя на го­во­ре­щия не­го­ва­та соб­с­т­ве­на ми­съл, но пе­риф­ра­зи­ра­на. По то­зи на­чин ние зас­та­ва­ме мис­ле­но на по­зи­ци­я­та на дру­гия.
3. От­ра­зя­ва­не на чув­с­т­ва­та. То пос­та­вя ак­цен­та не вър­ху съ­дър­жа­ни­е­то на из­каз­ва­ни­я­та, а вър­ху наг­ла­си­те му и вър­ху об­ра­ти­те в емо­ци­о­нал­но­то му със­то­я­ние.
4. Ре­зю­ми­ра­не­то. То­ва е из­в­ли­ча­не на из­во­ди и обоб­ща­ва­не на ос­нов­ни­те идеи и чув­с­т­ва на го­во­ре­щия. То е по­лез­но и умес­т­но при ре­гу­ли­ра­не на раз­ног­ла­сия, уреж­да­не на кон­ф­лик­ти и ре­ша­ва­не на проб­ле­ми.
Чо­веш­ки­ят език е най-мо­гъ­щият ин­с­т­ру­мент за об­щу­ва­не и с най-го­ле­ми въз­мож­нос­ти да пре­да­ва и из­ра­зя­ва зна­че­ния и ню­ан­си.
Карл Бю­лер – ав­с­т­рийс­ки пси­хо­лог – най-съ­вър­ше­но е раз­г­ра­ни­чил фун­к­ци­и­те на реч­та в три­а­да­та ек­п­ре­сия, апе­ли­ра­не и рез­п­ре­зен­та­ция.
Ек­с­п­ре­си­я­та е из­ра­зи­тел­на фун­к­ция и поз­во­ля­ва с по­мощ­та на реч­та да се от­ра­зи и пре­да­де на дру­ги­те вът­реш­но­то със­то­я­ние на го­во­ре­щия су­бект.
При­зив­на­та фун­к­ция /апе­ли­ра­не/ свър­з­ва реч­та с ас­пек­ти­те на по­ве­де­ни­е­то и е най-близ­ка с ко­му­ни­ка­ци­я­та.
Изоб­ра­зи­тел­на­та, пред­с­та­ви­тел­на /реп­ре­зен­та­ция/ се про­я­вя­ва в изоб­ра­зя­ва­не­то, от­ра­зя­ва­не­то на по­ло­же­ни­е­то и раз­по­ло­же­ни­е­то на не­ща­та и съ­об­ща­ва­не­то за то­ва по­ло­же­ние на ня­кой друг.
Най-го­ля­мо зна­че­ние, ка­то сред­с­т­ва за ус­пеш­на­та ре­че­ва ко­му­ни­ка­ция са:

1. сло­вес­ния със­тав на реч­та;
2. син­так­тич­на­та ор­га­ни­за­ция;
3. тем­път на реч­та;
4. ин­то­на­ци­я­та;

Най- яр­ка­та про­я­ва на ре­че­ва­та кул­ту­ра на един чо­век е уме­ни­е­то да се под­би­ра най-под­хо­дя­щия на­бор от ду­ми. Тук е важ­но да се за­сег­не и не­об­хо­ди­мост­та от уме­ла­та и уме­ре­на упот­ре­ба в про­фе­си­о­нал­на­та реч на ду­ми­те – чуж­ди­ци и ду­ми­те тер­ми­ни.
Син­так­тич­на­та ор­га­ни­за­ция на реч­та е под­реж­да­не­то на със­тав­ки­те на реч­та в ед­но смис­ло­во за­вър­ше­но из­ре­че­ние. Под­реж­да­не­то е хро­но­ло­гич­но при ус­т­на­та и прос­т­ран­с­т­ве­но пир пис­ме­на­та реч.
Прак­тич­ния език ре­а­ли­зи­ра съ­чи­ни­тел­ния прин­цип. При не­го съ­би­ти­я­та след­ват ед­но след дру­го и се пред­с­та­вят с оп­ре­де­ле­ни ре­че­ви еди­ни­ци.
Ко­га­то от­ра­зя­ва­ме и пред­с­та­вя­ме слож­ни чо­веш­ки от­но­ше­ния при­бяг­ва­ме към хи­по­так­тич­ния език. Той е бо­га­то раз­по­ло­жен и слож­но струк­ту­ри­ран.

Как­то син­так­си­са на реч­та, та­ка и ней­ния темп и ри­тъм, а съ­що и ней­на­та ин­то­ни­ра­ност /на­пев­ност/, са сил­но ин­ди­ви­ду­ал­ни ха­рак­те­рис­ти­ки. По-доб­ре го­во­ре­щия съ­бе­сед­ник при рав­ни ус­ло­вия ви­на­ги е с пре­дим­с­т­во. По­ня­ко­га и ус­мив­ка­та мо­же да бъ­де за­по­вед при то­ва с дос­та по-ефек­тив­но дейс­т­вие. Мно­го чес­то /съз­на­тел­но или не / хо­ра­та из­п­ра­щат към сво­и­те пар­т­ньо­ри сиг­на­ли без да ка­жат ду­ма. То­ва са сиг­на­ли­те на:

• дви­же­ние на тя­ло­то – из­ра­же­ние на ли­це­то, ми­ми­ка, по­за, жес­то­ве;
• прос­т­ран­с­т­ве­на ко­му­ни­ка­ция – по­дър­жа­не на дис­тан­ция, кон­т­ро­ли­ра­на те­ри­то­рия;
• Так­тил­ни жес­то­ве – до­кос­ва­не, прег­ръд­ка и т.н.;
• Ци­ви­ли­за­ци­он­ни сред­с­т­ва;

Дис­ти­на­ци­я­та меж­ду пар­т­ньо­ри­те е ин­те­рес­но ко­му­ни­ка­тив­но сред­с­т­во. Те са ус­та­но­ве­ни в со­ци­ал­ния опит и ва­ри­ант дос­та ши­ро­ко, но за раз­лич­ни­те слу­чаи мо­гат да се очер­та­ят и нор­ма­тив­ни гра­ни­ци. До­ня­къ­де гра­ни­ци­те за­ви­сят и от на­ци­о­нал­на­та при­над­леж­ност.
По­зи­те и те­лос­ло­же­ни­е­то из­ра­зя­ват по обоб­ще­ни по­ло­же­ния. Ка­то ти­пи­чен при­мер тук се по­соч­ва кръс­тос­ва­не­то на ръ­це ка­то за­щит­на по­за.
Още по-мно­гоб­рой­ни са из­ра­зи­тел­ни­те жес­то­ве. Ос­вен об­що­то ни­во на то­ну­са на съ­бе­сед­ни­ка и не­го­ва­та за­и­не­те­ре­со­ва­ност по те­ма­та те по­каз­ват и тем­пе­ра­мен­та му.
Мъл­ча­ли­вият език е ця­ло из­кус­т­во и не е въз­мож­но да се пред­с­та­ви в под­роб­нос­ти и ед­ва ли е въз­мож­но все­ки да го ов­ла­дее до съ­вър­шен­с­т­во.
Ко­му­ни­ка­тив­на­та кул­ту­ра от своя стра­на е ед­на от най-по­лез­ни­те ин­с­т­ру­мен­ти на ме­ни­д­жъ­ра.

Сходни статии:

1. Стилът на мениджъра Сти­лът то­ва е осо­бе­но пре­чуп­ва­не и прев­ръ­ща­не на зна­ни­я­та, уме­ни­я­та и лич­нос­т­ни­те  наг­ла­си на ме­ни­д­жъ­ра в спе­ци­фич­ни за не­го по­ве­ден­чес­ки  прог­ра­ми, кон­к­ре­ти­зи­ра­не­то им в пос­тъп­ки и пред­по­чи­та­ни на­чи­ни за дейс­т­вие...