Информационен Интернет сайт Moderno.info

Културата като втора природа. Характерно за културата е, че тя дава израз на социално активната позиция на човека, че има силата да носи и емоционално богатство, да преобразява облика на обществото. Изучаването на условията, при които е възникнала културата, ни отвежда към въпроса за отношението между природа и култура.
Известно е, че природата обхваща цялото многообразие от предмети и явления, съществуващи вън и независимо от човешкото съзнание. Спрямо културата природата е първична – съществува преди появата на човека и независимо от човешката дейност. Природата е праначало за появата на културата с това, че в еволюцията си създава човека, предоставя му средства за живот и труд, благодарение на които той се развива като биологично и социално същество, като творец. Това се „свързва с въздействието на човека върху външната среда с помощта на инструменти и възможностите да се създаде една изкуствена среда с развитието на труда и езика и го бележи като начало на човешката култура”. На пръв поглед като че се явяват две рязко отделени субстанции – природа и неприрода – два начина на адаптация към окръжаващата среда – биологичен и надбиологичен. Различието помежду им обаче не е абсолютно. В процеса на цялото историческо развитие – природата е необходим източник за създаваните от човека културни ценности. Природа и култура се различават в светлината на едно широко разбирано единство. Отношението помежду им е следствие от развоя на самия човек.
В най-ранната човешка история за хората природата е „съвършено чужда, всемогъща и непристъпна сила”. Тя съществува по собствени закономерности, независимо от субективните намерения и потребности и им противостои. Човекът въздейства на природата не непосредствено, а с помощта на създадени от него средства за производство, което му позволява да опосредства обмена на вещества с природата, да го регулира и контролира, осъществявайки свои съзнателни цели. Оръдията на труда са белег за принципната разлика на човешката дейност от външните природни сили. Създаването на оръдия на труда и на средства за живот изменя отношението на човека към самия себе си, към собствените потребности и удовлетворяването им, откъсва го от инстинктивно животинската връзка с природата чрез предмета, който служи за удовлетворяване на потребността. Оттук започва културно съзидателното отношение към външния свят и към самия човек. При това природните предмети, които са били независими от човека, вече не противостоят на неговите цели, а като продукт от дейността му стават продължение на човешкото битие в природата, биват въвлечени в социалните връзки и отношения, тъй като отговарят на потребности на общността.

Така културността на периода не се търси в количествено измерени резултати от човешката дейност, а в качествената определеност на отношението на човека към природата.
Материалните форми на културата човекът създава, като се опира, от една страна, на природните свойства на нещата и на обективните закономерности и на познанията си за тях, а, от друга – на материалните мотиви за своята жизнена дейност – интереси, потребности, обществени отношения. Човекът се явява едновременно творец на историята и неин главен резултат. Той се развива посредством собствената си дейност. Преди всичко способността за само-развитие го прави субект на историята. Именно чрез нея човешката история представлява особена реалност спрямо природната. И в културата човекът се явява действащо и саморазвиващо се същество – субект и едновременно резултат от собствената си дейност. С развитието на човешките потребности, познания и възможности за реализация се засилва господството над силите на природата, а с това се издига и равнището на културата. Първото разграничение между природа и култура се задълбочава от факта, че закономерностите на природата се отличават от тези в човешкото общество, защото се осъществяват без посредничеството на хората.
Когато възниква общественото, човешкото въздействие върху природата, то вече се опосредства от определени отношения, а те от своя страна налагат засилване на това въздействие, за да върви напред самото общество.
Културата по същност и структура е противоположна на природните явления, тъй като тя носи духовно съдържание, ценностни елементи и нейното формиране предполага предварително поставяне на цели. Зародила се като социално явление, което хуманизира природата, тя става за човека „втора природа”. Така тази втора природа се свързва с труда и знанията, а оттук и със собственото преобразяване на човека.
Създаването на нови ценности е неделимо от изблика и разгръщането на нови творчески сили на човека. И докато материалната култура създава „втора природа” като изкуствена среда за живот, то духовната твори „втора природа” в самия човек с незаменимото си въздействие върху интелекта, заложбите, емоционалния му свят.
Овладяването на природата не бива да се разбира тесногръдо, като ограбване на естествените източници за сметка на цивилизаторските цели. То предполага обогатяване и опазване на природната даденост. Ето защо има автори, които причисляват към материалната култура и ландшафта, такъв, какъвто е днес на населените места, тъй като горите и полята, реките и езерата отдавна са престанали да бъдат девствена природа. Преобразувани от труда на хората, те, както и изкуствените езера, канали и т.н. говорят за определена материална култура. Когато се изтъква отликата между природа и култура, не се изключва взаимоотношението им. В областта на културата човекът се изявява като исторически развиващ се индивид, без да се разграничава от природата абсолютно, запазва своеобразна връзка с нея, връзка, коренно различна от тази на животното. Взаимоотношението човек-природа е активно, тъй като човекът използва изкуствено създадени оръдия. Освен това тук връзката с природата е възникнала вследствие на историческото развитие, тласкано от практическата необходимост да се развива производството, да се усъвършенстват оръдията на труда чрез опознаване на действителността, чрез разширяване на връзката на човека с обективния свят. Опознаването на природата, разкриването на нейните закономерности е обект на човешкото познание и едновременно основа за културно развитие.
Всичко това дава правото отношението природа-култура да се разглежда като сложно, многостранно диалектически противоречиво. Културата е продължение на природата, неин резултат, тя обаче включва и природата на човека, който, колкото и далеч да е отишъл в своето развитие, може да съществува само в лоното на природата. В същото време културата е отрицание на природата, преобразуване на предмети и явления в одухотворен, пълен със смисъл и ценности свят, качествено нова степен в развитието на действителността, своеобразно преодоляване на бездуховното, на лишеното от ценност. И тук, както при всяко диалектическо отрицание, има и момент на връзка. Когато сочим органичната връзка между природа и култура, продължението и развитието на природните тенденции в културата като черти на истинската култура, в известна степен утвърждаваме, че в нея природното се превръща в естетично и етично. В реалното взаимодействие на човека с природата възникват и духовното съдържание на историята, и идеалите на човечеството, без това да значи, че те се получават наготово от обективния природен източник. Напротив, те са само продукт на специфична човешка дейност.
Разграничени по исторически или по национален признак, всички култури могат да се определят и по отношението си към природата. Те или я технизират, търсят едностранчивото й рационализиране, или се развиват като органично продължение на природата, заимстват нейните символи и форми. Тук можем да отнесем и възгледите за мястото на човека в окръжаващия го свят, за формите и • нормите на мисленето, които в културата на една епоха могат да са естествени и необходими, а в друга – невъзможни.
Връзката на човека с природата отразява изменящите се социо-културни отношения, при които се извършва. Тя остава необходима и вечна.

Сходни статии:

1. Културата – органична на обществото Какво е общество? Преди да разгледаме отношението култура-общество, нека припомним, че в широк смисъл обществото бива определяно като обособила се от природата част от материалния свят, което представлява развиваща се...
2. Старогръцката култура и античност през вековете Съществуват двата аспекта в изучаването на старогръцката култура. От една страна, старогръцката култура може да се разглежда като нещо в себе си, като неповторима историческа своеобразност. От друга страна, тя...
3. Историческа проекция на понятието цивилизация Етимология – от латински и означава „граждански”: цивилизацията символизира обществените норми и изисквания, обноски, правата и задълженията на хората, които са необходими за организиране на гражданското общество. Историческа употреба на...
4. Социалните структури и институции на обществото Обществото е автономна и самостойно развиваща се социална система. Израз на нейната системна същност и стабилност на обществото придават два компонента – социалните структури и институции в това цяло. всяко...
5. Социална стратификация Личностите с техните различни ценностни системи, бит, модели на поведение, образование т.е. с различната си култура, внасят в обществото, което изграждат голямо личностно разнообразие. На основата на това вьзникват мощни...