Изграждането на нова архитектура на съвременния финансов свят е процес на изясняване на обективни тенденции, определящи съответни решения и в крайна сметка процес на ефективно управление на последиците от глобализaцията. Тези тенденции могат да бъдат представени чрез най-важните насоки в развитието на основните елементи на функционалната структура на световната валутно-финансова система.
На първо място са световните пари. С появата и развитието на еврото се оформя триполярна система, в която ключовите международни валути са щатският долар, еврото и японската йена. Това поставя въпроса за стабилността на световната валутна система в светлината на формиране на ново валутно равновесие, чието поддържане ще има най-голям принос за стабилността на цялата валутна структура. Тази стабилност ще зависи в голяма степен от установеното сътрудничество и координация между съответните оторизирани институции в центровете на трите основни валутни блока. Стартът на еврото беше предшестван от промяна в психологическия баланс между САЩ и Европа, което намери израз в очаквания на редица икономисти и политици за силно евро. Разминаванията и икономическите реалности след въвеждането на еврото, усилията на Япония за укрепване на международните позиции на йената могат да се разглеждат и като знаци за трудния и дълъг път към установяване на относително равновесие във валутната сфера.
На второ място е въпросът за валутните курсове. Съвременната система валутни курсове представлява конгломерат от най-различни видове валутно-курсови режими. В класификацията на Международния Валутен Фонд те са представени в три големи групи – привързани (заковани), курсове с лимитирана флексибилност. Във всяка от тези групи са оформени различен брой подгрупи в зависимост от специфичните моменти. Основните международни валути имат плаващи валутни курсове, които нямат фиксиран паритет или допустими предели на отклонение. Значителен брой развиващи се страни също прилагат така нареченото независимо плаване. Като се има в предвид тенденцията към по-голяма свобода на валутния пазар, както и вътрешноприсъщата характеристика на по-гъвкавите валутни курсове да осигуряват своевременни и ясни сигнали за нуждата от промени в икономическата политика, може да се приеме,че това е една от основните насоки на развитие във валутно-курсовата сфера. Другата насока е към фиксирани валутни съотношения, които са средство за по-голяма икономическа стабилност за определен период от време. На практика вариантите и мотивите за избор са много. Преглед на прилаганите в момента валутно-курсови режими само в страните в Централна и Източна Европа показва значително многообразие. Албания, Румъния и Словакия прилагат независимо плаване. Чехия, Хърватско, Македония и Словения са въвели “дирижирано”(управлявано) плаване. В условията на валутен борд България, Естония и Литва са фиксирали курсовете на националните си валути (първите две страни спрямо германската марка, а Литва спрямо щатския долар). Латвия е привързала курса на националната си валута към СПТ(специални права на тираж), а Унгария и Полша прилагат пълзящо привързване.
Несравнимо по-голямо разнообразие и многовариантност разкрива картината на използваните валутни курсове от държавите в света. Всяка страна може да прави своя избор, но валутния курс винаги е само елемент на икономическата макрорамка. Оптималният вариант отчита взаимната обвързаност в националната икономическа макрорамка между валутно-курсовия режим, състоянието на текущата сметка на платежния баланс, капиталовата сметка и нейната структура, отвореността й (или перспективата за отварянето й).
Въпросът за валутните курсове придобива изключително значение за стабилната валутно-финансова архитектура главно по две причини. Сферата на валутните курсове съдържа един от каналите за пренасяне на финансовите и икономически сътресения от една локална структура в друга. На второ място, валутно-курсовият режим може да направи една страна повече или по-малко уязвима спрямо спекулативен натиск в условията на увеличена капиталова мобилност в света.
В тази насока Джоузеф Стиглиц казва: “Има нужда от нови световни пари”. Според него е необходимо да бъдат изпробвани нови подходи за финансиране на икономическото развитие и на глобалните ценности на обществото по-общо казано (като програми в интерес на цялото човечество). Една от идеите, към която се проявява интерес, е една нова форма на световни пари, приличащи на СПТ на Международния Валутен Фонд. Специалните права на тираж са един вид световни пари на Международния Валутен Фонд, които страните се съгласяват да приемат в замяна на долари или други твърди валути. Основната идея е проста – всяка година страните в света отделят резерви като застраховка в случай на непредвидени обстоятелства, като внезапна негативна промяна в настроенията на чуждестранните заемодатели или рязко понижаване на цените на експортните продукти. В резултат на това част от световния доход не се използва и не отива за финансиране на инвестициите, от които бедните страни имат нужда. Сумите, държани като резерв са огромни- приблизително 1600 млрд. долара в световен мащаб. С нарастване на вноса и на другите задължения към чужбина, нарастват и резервите на страните. Ако тези задължения нарастват с 10 на 100 годишно, страните всяка година трябва да отделят допълнително 160 млрд. долара за резерви.
Страните държат тези резерви под най-различна форма, включително в злато и в американски държавни облигации. Американците печелят от нарасналото търсене на техните държавни облигации (което намалява цената на кредитирането), развиващите се страни получават печалба от само 2%, тоест на практика нищо, след отчитане на инфлацията. Инвестициите вътре в страната могат да носят по-висока печалба, но развиващите се страни не ги правят, за да могат да се застраховат срещу опасностите на глобалния капитализъм.
Вместо резервите да се държат в долари, могат да бъдат пуснати нов вид световни пари – глобални долари, в които страните да държат резервите си. Тези пари могат да бъдат дадени на развиващите се страни, за да финансират програмите си за развитие, както и за глобални програми в интерес на обществото, като проекти за защита на природната среда, инициативи в областта на здравеопазването, хуманитарна помощ и т. н. Има най-различни институти, чрез които могат да бъдат пуснати тези световни долари. Те могат да бъдат пуснати от Международния Валутен Фонд, който сега отговаря за Специалните права на тираж, или от нова институция, която може да бъде създадена, за да определя количеството и разпределението на новите пари. Новата институционна рамка може да включва създаването на поредица от фондове – да речем за образование, здравеопазване, околна среда, като страните ще се конкурират с проектите си за постигането на набелязаните цели.
За страните, които получават то-малко от сумите, които трябва да отделят като резерв, новите “световни пари” ще отидат в резерва и по този начин ще освободят долари, които иначе би трябвало да бъдат заделени настрани. Страните, които получават повече, отколкото трябва да слагат в резерва, могат да разменят новите пари за конвенционални валути. В крайна сметка всички нови пари ще отидат в резервите, които в действителност ще представляват задължение на страните да си помагат една на друга в трудни времена. Една страна с резерви в новите световни пари може да ги размени за твърда валута, за да задоволи нуждата си от внос на храна и други стоки.
Има и още едно голямо предимство – Аритметиката на световната търговия налага всички търговски активи да са равни на всички търговски пасиви. Ако някои страни, да речем Япония и Китай, искат година след година да трупат големи активи, то други страни трябва да трупат пасиви. За търговските дефицити в голяма степен са виновни страните с търговски активи.
Сега търговските дефицити са като горещи картофи. Никой не ги иска и гледа да ги пробута на друг. Ако една страна се избави от дефицита си, той трябва да се появи някъде другаде. Несигурността дали тези дефицити могат да бъдат финансирани е една от причините световната икономика, при сегашните обстоятелства, да се изправя пред периодични кризи през последните години.
Пускането на новите световни пари ще намали тази несигурност. Ако търговският дефицит на една развиваща се страна бъде покрит от помощ чрез дарение на новите световни пари, общото й финансово положение ще бъде сигурно. Разбира се дори при такава помощ страните, които не управляват добре икономиките си, ще имат проблеми.
Предложението не е панацея за световните проблеми.
Предлаганата схема няма да предизвиква инфлация. Световните долари ще премахнат съществуващата дефлационна тенденция, произтичаща от факта, че доходът, отделен като резерв, никога не се превръща в част от световното търсене. В сравнение със световния доход-40 000 милиарда долара, величината на нарастване на паричната маса ще бъде нищожна. Но в сравнение със сегашните равнище на разходи за помощ за развитие и за световни проекти, сумите са огромни. Новата схема дава възможност за редовно финансиране, което сега не съществува, на проекти в интерес на цялото човечество. Предполага се присъединяването към програмата да бъде за продължителен срок.
Прилагането на плана няма да изисква подпомагане на всяка голяма развиваща се страна. Това е важно, защото САЩ могат да се противопоставят на всеки план, който ще намали търсенето на американски държавни облигации. Ако най-развитите страни признаят тази нова форма на световни пари, те ще могат до оказват натиск над останалите държави, като намаляват резервите си в чужда валута и в държавни облигации на страните, които не участват в новата система.
Трябва да бъдат уточнени безброй детайли преди новата система на световни пари да може да се приложи. Промените няма да бъдат извършени бързо. Но срещата в Монтерей дава възможност подобни идеи да бъдат обсъдени и преценени. Напълно ясно е, че в ерата на глобализацията трябва да се обърне внимание на трудностите пред най-бедните страни в света и на нуждата да се финансират проекти в интерес на цялото човечество, като бъдат намерени нови начини на финансиране. Предложението за световни долари е привлекателно, защото то осигурява средства за бедните страни, като успоредно с това допринася за световния прираст, стабилност и равнопоставеност.
Регулиране на международната мобилност на капитали и нейната съвместимост с валутния режим.
Един от основните съвременни проблеми, свързани с международната капиталова мобилност, е тази за съвместимостта на валутния режим на дадена страна с капиталовата либерализация. По принцип този въпрос засяга преди всичко страните с нововъзникващи пазари и развиващите се държави, доколкото за тях все още въвеждането на плаващ валутен курс и международната конвертируемост на националните им валути са придружени с трудности. Валутният режим на тази група страни най-често се придържа към фиксирани курсове или курсове с ограничена гъвкавост спрямо пазарните промени. За разлика от тях развитите държави от Групата на седемте (Г-7) са отдавна преминали към плаващи курсове отпреди две десетилетия, след краха на Бретънуудската система. Известно изключение в Г-7 правят страните от еврозoната. Във връзка с въвеждането от 01.01.1999г. на еврото като валута с плаващ курс те фиксираха националните си парични единици към единната валута и след 2002г. преминават изцяло към нея като паричен стандарт.
Взаимодействие между валутните режими и движението на капитали.
Показателно е, че свободно плаващите валути на главните развити страни са подложени на значителни курсови колебания и това засилва въздействието на валутния фактор в международните капитaлови пазари. Факт е, че за развиващите се държави и за страните с нововъзникващи пазари свободно плаващите курсове не са приложими, доколкото по думите на М. Обстфелд “нито една развиваща се държава, която се стреми да постигне растеж чрез интеграция в световната икономика, не би могла да понесе тези колебания”. За голяма част от страните с нововъзникващи пазари прилагането на фиксирани курсове или на курсове, привързани към определена резервна валута или “кошница” от валути, дава възможност да се поддържа определена валутно-курсова стабилност, която подпомага интегрирането им в световната икономика.
След краха на Бретънуудската международна валутно-финансова система, която се основава на поддържането на фиксираните валутни курсове на главните развити страни, от началото на 70-те години досега в еволюцията на международния финансов ред се утвърждава практиката на плаващите валутни курсове. С прехода към общата валута в еврозоната на ЕС системата на плаващите курсове навлиза в нова фаза на по-силна зависимост от пазарните детерминанти и по-голяма откъснатост от регулативната намеса на централните парични власти на отделни страни. Според С. Хенинг от Вашингтонския институт за международна икономика “САЩ досега бяха в състояние да провеждат политика на “пълно взаимно пренебрегване” на валутните колебания без разстройващи последици за международната валутна система. Критичният въпрос за следващото хилядолетие е дали двете големи и важни парични зони в света (САЩ и Еврозоната) могат едновременно да прилагат политика на “пълно пренебрегване” без да предизвикват смущаващи колебания в международната система. Институциите за международно сътрудничество би трябвало да са готови да противостоят на ефектите на “пълно пренебрегване” на валутната стабилност и да ограничават възможностите за системни кризи.
На практика в икономическите изследвания, чрез анализа на проблемите на валутно-курсовата политика след краха на Бретънуудската система, се признават предимствата на плавaщите пред фиксираните курсове. Същевременно самото разрастване на международните финансови пазари и рисковете от международната мобилност на капитала отново поставят въпроса за използване на валутно-курсовия режим като възможна бариера пред неограничената капиталова мобилност най-вече в страни с нововъзникващи пазари, чиято валута е силно зависима както от фундаменталните фактори за развитие на съответната икономика, така и от състоянието им на международни длъжници. Практиката на прилагане на валутни бордове в страни с нововъзникващи пазари от 80-те години насам също е частично потвърждение на използването на валутно-курсовата стабилност като своеобразна бариера за ограничаване на неблагоприятните и рискови ефекти от капиталовата конвертируемост, особено в страни с проблемно обслужване на външните дългове. Същевременно междиннокурсовите режими се прилагат като стабилизационна котва или като преход към плаващи валутни курсове.
От гледна точка на еволюцията на международната валутно-финансова система важно значение има тълкуването на предвидените (още в Бретнуудското споразумение за създаване на международните финансов организации) правила и ангажименти за регулиране движението на капитали в отделните страни-членки. В устава на МВФ, който действа и по настоящем, е регламентирана ясно приемливостта и допустимостта на контрола и рестрикциите върху международните финансови потоци. Според приетия кодекс от правила се допуска, че страните-членки на МВФ могат де упражняват капиталов контрол, необходим за регулирането на международния им капоталообмен. Но те трябва да упражняват този контрол по начин, който ограничава плащанията за текущи сделки или който забавя трансфера от фондове по операции с чужбина.
Въз основа на Устава на МВФ в международните отношения господства парадигмата, според която се разграничават два вида капиталово регулиране:
1) Контрол на плащанията с чужбина по текущия баланс /т. нар. текуща конвертируемост/;
2) Капиталова конвертируемост, свързана с плащанията по капиталовата сметка на платежния баланс.
Напълно обяснимо за Бретънуудската система е съсредоточаването на вниманието върху либерализация на плащанията по търговията и останалите потоци в международния обмен, които са част от текущия баланс. Развитите страни-членки на Международния Валутен Фонд постигат “конвертируемост на текущата си сметка” към края на 50-те години и началото на 60-те години.
Имплицитно във възприетия кодекс за поведение според Устава на Международния Валутен Фонд се допуска възможността за капиталов контрол, което от самото начало е имало за цел да подкрепя стабилността и независимостта на вътрешната икономическа политика на всяка отделно взета страна-членка. Допусканата възможност за контрол върху движението на капитали позволява на независимата вътрешна политика известна свобода, но и непоследователност например при прилагането на временни мерки за контрол върху мобилността на капиталите. М. Гуитан преценява, че “този контрол би могъл да бъде и пречка за международното сътрудничество /при възприетата в Бретънуудската система колективна договореност за поддържането на фиксираните валутни курсове/”. На практика забавянето на функционалната интеграция в областта на валутно-финансовите отношения, както в Западна Европа, така и в рамките на МВФ през 60-те и 70-те години, в значителна степен може да се свърже със строгостта на националните регулативни системи на развитите страни по отношение на конвертируемостта на операциите по капиталовата сметка.
На първоначалния етап от изграждането на международната валутно-финансова система се поставя акцент върху постигането на свобода в текущите международни транзакции. Този стандартен подход отразява според някои автори “заангажираността с проблемите на конкурентноспособността на икономиката, свързан е и със запазването на автономността на националната икономическа политика. Оттук следва, че капиталовият контрол в известна степен е приемлив. При съвременните условия този исторически опит на развитите страни би следвало да се използва за извличане на поуки при избора на валутен режим на страни с нововъзникващи пазари, в които изграждането на устойчива икономика е задача, важна за стопанското развитие.
Парадоксалното в еволюцията на международната валутно-финансова система във връзка с краха на Бретънуудската система се състои в това, че пред 70-те години се засилва тенденцията за прехвърляне на фокуса на регулиране и контрол от международната система на фиксирани курсове към национално-обособения избор на валутно-курсово поведение. През този период в отделните страни-членки на МВФ се усилват и тенденциите към относително самостоен национален избор на валутния режим, на текущата и на капиталовата конвертируемост. Характерни за 70-те години, в условията на краха на фиксираните валутни курсове и на липсата на нова система на международни валутни споразумения /в т.ч. и валутна интеграция в ЕИО/ във връзка със запазването и бавното отменяне на валутния контрол в повечето развити държави.
Международното движение на капитали от 70-те години се разраства и обективно противодейства на тенденцията към обективизиране на решенията за регулативни мерки по отношение на финансовите и на капиталовите операции с чужбина (главно върху националните правителства на страните-членки на МВФ). В периода 1971 – 1981 г. засилването на международните капиталови потоци се превръща в доминираща тенденция в международния обмен, макар че използването на капиталов контрол от отделните страни продължава да се счита за приемливо и не противоречи на Устава на МВФ по отношение на капиталовата конвертируемост.
Международният капиталообмен обаче надхвърля предписанията на кодекса на договореностите в МВФ. Бурното разрастване на международните честни финансови пазари и на офшорните финансови центрове през 1981г. САЩ са принудени да променят международноправния си режим за сделките на нерезиденти с чужди валути на тяхна територия. Чрез специално въведените международни банкови улеснения на американска територия офшорният бизнес се допуска като дейност, позволена за нерезиденти на САЩ.
От началото на 90-те години тази практика започва съществено да надхвърля съществуващите и още действащи принципи, правила и ангажименти, на които се основава международното сътрудничество в рамките на официалните международни финансови организации – МВФ и Световната банка. Липсата на нови договорености и на ангажименти на свой ред затруднява управлението на международната ликвидност. По повод на финансовите кризи през90-те години атаките срещу МВФ като институция, поела важни ангажименти в управлението на международни дългови кризи, се превръщат в дискусия за цялостната реформа на международния финансов ред.
Налага се тенденцията към укрепване политиката на плаващите курсове на основните валути, на деноминация на капиталовите инвестиции на международните финансови пазари, провеждана от най-развитите страни. Тази политика се прилага като т. нар. приемане на “пълно взаимно пренебрегване” от страна на паричните власти по отношение на дирижирани мерки за поддържане на валутните курсове. Нейно най-ново потвърждение е отказът в рамките на Европейския валутен съюз да се прилага валутно-курсов механизъм за поддържане отклоненията на валутните курсове на страните от еврозоната и въвеждането на фиксирани курсове към еврото, т. е. на своеобразен Паричен съвет чрез еврозоната за държавите, участващи в нея.
Прилагането на междинни валутнокурсови режими като: допускане на колебания в определени “ленти” на отклонения, обвързано движение на курса спрямо избрана международна валута и управлявано плаване на курса продължава да заема значително място в международната практика. Същевременно, поради ефектите именно на глобалната капиталова мобилност, фиксираните валутни курсове неизбежно са изложени на необходимостта от адаптация и евентуално от преход към друг валутен режим, т. е. плаващи курсове или курсове от междинен тип. Като цяло тези преходи са свързани или обусловени от адаптацията на съответните страни към международните стокови и финансови пазари.
От друга страна през 90-те години за разрастване на международното движение на капитали допринасят отварянето на финансовия сектор и пълната или частична либерализация на капиталовата сметка на развитите страни, на редица развиващи се държави и на страни в преход. При това обаче най-голямо предизвикателство за бъдещото участие на държавите с нововъзникващи пазари в международната капиталова мобилност остава принудата да са “приемателки” на свободното плаване на основните резервни валути без да могат да преминат самите те към устойчиво прилагане на плаващи курсове на собствените им валути.
Контролът върху международното движение на капиталите и промените във връзка с неговата либерализация
Контролът върху международната капиталова мобилност на национално равнище най-често приема формата на валутни ограничение и изисквания, както и на количествени рестрикции върху обема на капиталовите транзакции с чужбина. Мерките по капиталообмена се прилагат или под формата на множествени валутни курсове според вида транзакция, или чрез диференцирано данъчно третиране на международните финансови транзакции. Количествените рестрикции на практика ограничават нетните външни активи на местните банки и на други вътрешни стопански агенти или местните операции на чужди финансови посредници, както и външните портфейлни инвестиции, преките капиталовложения или инвестициите в недвижимо имущество в чужбина на местни физически и юридически лица, вложенията на чужденци в съответната страна.
Не само формите на контрол върху международния капиталообмен са твърде разнообразни, но и мотивите за прилагане на капиталов контрол са силно диверсифицирани. Най-общата класификация на мотивите е в следните няколко категории:
- Нестабилност на платежния баланс и на валутния курс;
- Запазване на вътрешните национални спестявания за местни цели и ограничаване на достъпа на чужденци до собствеността на фактори за производство вътре в дадена страна;
- Данъчно облагане на вътрешния капитал и на финансовите операции;
- Подкрепа на вътрешната макроикономическа стабилизация и на провежданите реформи.
Макар и широко прилагани в практиката на отделни страни, тези мотиви за капиталов контрол на теория са оспорвани. На всеки един от тях може да се противопостави аргумент със сериозни основания от макро и микроикономическа гледна точка. Например не би могло да се очаква, че неравновесието на платежния баланс и нестабилността на валутния курс ще бъдат преодолени чрез контрол върху мобилността на капиталите.
Безспорно е, че тези фундаментални проблеми се коренят в други източници и контролът върху капиталовото движение може да бъде само палиативна мярка, докато други промени доведат до желаното положително изменение в платежния баланс и във валутния курс. На свой ред вътрешните спестявания не биха могли да бъдат възпрени от “износ” в чужбина, ако в дадена страна липсват условия за по-високата им рентабилност. Ако е прекомерно, данъчното облагане на капиталовите транзаакции не може да бъде облекчено чрез капиталов контрол. При наличие на капиталов контрол се засилват стимулите прекалено високите данъци да бъдат избягвани и заобикаляни. Не на последно място използването на капиталовия контрол за целите на макроикономическа стабилизация може да навреди на доверието в икономическата реформа и в либерализацията.
Към предимствата на капиталовата мобилност се отнасят следните основни последици:
- възможност за нарастване на благосъстоянието и на икономическия растеж. Този ефект се постига, когато местните ресурси се допълват от чуждестранни спестявания (прилив на капитал), които се трансформират в по-големи (в сравнение със случая на затворена капиталова сметка) капиталови потоци, постъпващи отвън;
- свободата на капиталовите транзакции позволява по-добро балансиране на неравновесията в предлагането и търсенето на финансови ресурси в страната;
- при либерализиран режим на капиталовите транзакции става възможна международната търговия на рискови активи. Това позволява диверсифициране на рисковете, което липсва или е недостатъчно при наличието на ограничения.
Либерализирането на режима на капиталовите транзакции е съпроводено обаче и със сериозни рискове, с което може да се обясни дългогодишното нежелание, в т. ч. на високоиндустриализирани страни, да приемат пълна капиталова конвертируемост, да се лишат от възможността да прилагат капиталов контрол по съображения, свързани с макроикономическата, с фискалната и с парично-кредитната политика.
Най-често аргументите против свободното движение на капитали са свързани с вътрешната макроикономическа стабилност и с процесите на избор на подходи за либерализация и отваряне на дадена икономика към световния пазар. Прибягване до прилагане на капиталов контрол винаги може да се обоснове с по-голямата му целесъобразност за решаване на проблеми от структурно естество при адаптацията на националната икономика към международните условия.
След кризата в Югоизточна Азия посочените аргументи за въвеждане на капиталов контрол се използват отново в някои от засегнатите страни с цел да бъдат преодолени нейните последици. Контролът върху капиталовото движение често пъти се възприема като “второ най-добро” решение, което облекчава или отклонява ефектите от други пазарни провали.
Аргументите срещу либерализиране на капиталовата сметка се класифицират в следните основни групи:
- Уравновесяване на платежния баланс и макроикономическа стабилност;
- Неразвити финансови пазари и развиваща се регулативна система;
- Мотиви за предпазливо финансово посредничество;
- Други мотиви, свързани в т. ч. и с националната и социалната сигурност, със стратегически проблеми на развитието и т.н.
Прилагането на контрол върху износа на капитал се обосновава с недостига на вътрешни спестявания, както и с необходимостта от запазване на възможността да се финансира вътрешният фискален дефицит на правителството чрез инфлационния данък. По-съвременната трактовка на основанията за капиталов контрол акцентира върху използването му за целите на автономната парична и валутна политика на дадена страна. Често пъти капиталовият контрол се оправдава с проблеми, породени от асиметричността на информацията на финансовите пазари и от “стадното” поведение на инвеститорите, които причиняват силни валутнокурсови колебания и непостоянност на краткосрочните капиталови потоци. Капиталовият контрол е прилаган и при поддържане на фиксираните валутни курсове. Типичен е и за държави с финансово репресирана икономика и с незавършен процес на макроикономическа стабилизация. В страните с възникващи пазари най-често се прилагат рестрикции върху кредитните тавани, върху лихвените проценти, вътрешния кредит и кредита на правителствата, както и високи изисквания за капиталови резерви.
Аргументите за провеждане на капиталов контрол позволяват да се анализират и рисковете, които съпровождат либерализирането на сделките по капиталовата сметка на платежния баланс. Те могат да бъдат обобщени както следва:
При либерализирането на капиталовото движение краткосрочните капиталови потоци, които могат да променят внезапно посоката си поради спекулативни мотиви, водят до резки колебания в размера на официалните валутни резерви. Аргументът за капиталов контрол се състои в ограничаване на краткосрочните капиталови промени. Избягва се и рискът от невъзможността властите да различат чисто спекулативно мотивиран износ на капитал (породен от слухове или от “стадното” поведение на инвеститорите), от износа, който отразява оценката на финансовите пазари, че страната провежда неефективна макроикономическа политика.
Формите на контрол върху капиталовите транзакции намаляват потенциалната им доходност било чрез въвеждане на данък за изравняване на местното с международното лихвено равнище, било просто чрез невъзможност за конвертиране в чуждестранни активи. Този тип аргументация на контрола обаче пропуска факта, че дори и ограниченията за придобиване на чуждестранни активи от местни физически и юридически лица да действат, те сами по семе си не спомагат за увеличаване или поддържане равнището на националните спестявания. Ако преценяват, че вътрешните финансови инструменти носят ниска или несигурна доходност и липсват алтернативи, резидентите просто биха намалили общото равнище на спестяванията си или биха ги вложили в защитени от инфлацията недвижимости или материални запаси.
Посредством капиталовия контрол се запазва автономността на прякото данъчно облагане на финансовите транзакции, както и свободата за прилагане на инфлационен данък в дадена страна. Наистина монополът на държавата върху печатането на пари намалява в степен, в която е либерализирана капиталовата сметка.
Правителството на страна с либерален режим за капиталовите транзакции не е в състояние да избира независимо равнище и траектория на вътрешната инфлация.
В отговор на тези аргументи редица анализатори подчертават, че значителното отклонение на националния режим на данъчно облагане на финансовите транзакции от международно преобладаващия, както и относително постоянното поддържане на доста по-висока инфлация от тази в останалите страни, всъщност ще мотивира “бягство на капитала”. Съществуват относително прости и достъпни методи за износ на капитал, дори при наличие на формален контрол. Един от най-прилаганите е фактурирането на стойности, по-ниски от действителните за износа и по-високи от действителните за вноса. При подобни обстоятелства легалната забрана за капиталови транзакции поставя в неизгодно положение онези, които спазват закона и поражда възможности за корупция.
Вместо да защити икономиката от външни шокове, каквито са намеренията, контролът върху капиталовите транзакции може да я направи по-уязвима за външни финансови и икономически сътресения. Това се обяснява с факта, че колкото и да е ефективен, контролът върху капиталовите транзакции ограничава достъпа до международните пазари, лимитира конкуренцията в местния финансов сектор и не стимулира обратното завръщане на “избягалия” местен капитал. На тази основа, и предвид характеристиките на световното стопанство, се приема, че “бързото въвеждане на конвертируемост по отношение на всички транзакции има своя смисъл, особено за страните, извършващи дълбоки реформи на икономическите си системи”.
Съвременните анализи на практиката на капиталовия контрол в отделни държави разглеждат мерките за ограничаване на капиталовите транзакции като общо взето недостатъчно ефективни и изложени на риска да бъдат лесно заобикаляни. Същевременно значително по-сложни са средносрочните аргументи за капиталов контрол. Във връзка с макроикономическата си нестабилност, и най-често поради външната си задлъжнялост, определени страни прилагат капиталов контрол за дълго време като “второ най-добро решение” в сравнение с капиталовата либерализация.
През последното десетилетие актуално значение придобиват следните проблеми:
- Използването на капиталовия контрол за ограничаване на дестабилизиращите ефекти от краткосрочната капиталова мобилност и запазването на паричната автономност при стриктно провеждано управлявано плаване на валутния курс;
- Изгодите и загубите при подновяване на капиталовия контрол от дадена страна в случаи на банкови и на финансови кризи;
- Дългосрочният устойчив капиталов контрол и ролята му за намаляване на уязвимостта на вътрешната парично-финансова система на дадена страна;
- Бързата либерализация на капиталовия на валутния контрол и последиците им за вътрешната икономика.
Предпоставките, които благоприятстват преминаването към либерализация на капиталовата сметка на платежния баланс, в голяма степен съвпадат с условията, необходими за успешно поддържане на текуща конвертируемост – икономиката трябва да е стабилизирана, либерализирана и да е натрупан задоволителен размер на официалните валутни резерви, осигуряващи вътрешнопарична стабилност. От особена важност в контекста на преминаването към пълна конвертируемост на капиталите са състоянието на финансовия (в т. ч. особено банковия) сектор, подходяща фискална политика и наличието на доверие в икономическата политика на съответната страна.
След краха на Бретънуудската система в развитите страни започват да се прилагат нови подходи към свободата на третиране на капиталовите транзакции и привеждането им в съответствие с реалните промени. Значителен напредък в осъществяването на тези подходи за стимулиране на капиталообмена в регионален мащаб чрез валутно-курсова стабилност са опитите за валутна интеграция и поставянето на началото на Европейската валутна система в рамките на ЕИО след 1979г. до 1992г.
През 80-те години проблемът за дерегулиране на международното движение на капиталите придобива основополагащо значение за развитието на международните финансови отношения. Същевременно стихийното разрастване на международната задлъжнялост към частните капиталови пазари поражда необходимостта от интервенция на международните институции в областта на световния капиталообмен. Проблемите на регулиране и управление на кризата на международната задлъжнялост на редица страни към частните капиталови пазари променя ангажиментите на Международния Валутен Фонд за капиталовата мобилност. Господстваща става тенденцията към дерегулиране на финансовия сектор в отделните развити страни и към либерализация на международното движение на капитали. Отслабването и премахването на контрола върху движението на капитали в международен мащаб протича именно в контекста на реформата на финансовия сектор в развитите страни, към по-голямото му отваряне и интеграция в глобалния пазар. Капиталовите транзакции не само се разширяват в световен мащаб, но допринасят същевременно за съкращаване на маржовете.
Сходни статии:
- Новият международен финансов ред и регулиране международните капитали Бавният напредък в реформата на международната валутно-финансова система през 90-те години се съпровожда със значително по-голяма честота на финансовите кризи в отделни страни и региони, които са обвързани с глобално...
- Развитие на финансовите центрове Международните финансови центрове се развиват през последните години в резултат на създадената относително стабилна регулация на международните валутно-финансови отношения и дефинирането на регионалната структура на капиталовите потоци. Наред с това...
- Световни финансови структури – значение и географски обхват В резултат на развитието на производителните сили, на международното разделение на труда, на международните икономически отношения, на международните пазари и комуникациите между стопанските субекти, пръснати по света, се създава комплекс...
- Групиране на държавите според икономически показатели. Значение и географска структура на индустриалната периферия и технологичния център По икономически показатели се формират три групи държави: Първа група-в нея влиза държави с БВП на глава от населението повече от 6000 $.При 18% от световното население те дават 83%...
- Световната банка класифицира 41 страни като тежко задлъжнели и бедни Световната банка класифицира 41 страни като тежко задлъжнели и бедни, в това число 33 в субсахарска Африка плюс Боливия, Гвиана, Хондурас, Лаос, Мианма /Бирма/, Никарагуа, Виетнам и Йемен. 29 от...
